Тя почти със сигурност беше права — Халпърн беше виновен, а аз бях глупав и заядлив, изхвърлен от релсите на здравия разум от изчезналия си Странник. Тъкмо ехото на неговото отсъствие ме правеше неспокоен, а не някакво съмнение за заподозрения в случай, който и без това не значеше нищичко за мен. Почти със сигурност…
Ето че пак стигах до това „почти“. Досега бях живял живота си с абсолютни твърдения — нямах опит с „почти“ и беше обезпокоително и дълбоко смущаващо да не разполагам с уверения глас, който да ми казва кое какво е без колебание и съмнение. Започвах да разбирам колко съм безпомощен без Мрачния странник. Дори в професията ми вече нищо не беше просто.
Върнах се в кабинета си, седнах на стола, облегнах се назад и затворих очи. „Тук ли си?“ — попитах с надежда. Не беше. Само празно място, което започваше да наболява, след като вцепененото учудване започваше да отслабва. След като работата за разсейване беше приключила, нямаше какво да ме държи настрана от самовглъбено самосъжаление. Бях сам в мрачен злобен свят, пълен с ужасни неща като мен самия. Или поне като този, който бях преди.
Къде се беше дянал Странникът и защо? Ако нещо наистина го беше подплашило, какво можеше да е? Какво би могло да уплаши нещо, което живее за мрака, което се съживява наистина само когато проблеснат ножовете?
И това ме доведе до чисто нова крайно неканена мисъл: Ако това предполагаемо нещо беше подплашило Странника, беше ли го последвало в изгнанието? Или все още душеше по петите ми? Бях ли в опасност без начин да се защитя — без да мога да знам дали зад мен не се спотайва смъртна заплаха, преди лигата й да капне върху врата ми?
Чувал съм, че новите преживявания били нещо хубаво, но това си беше чисто мъчение. Колкото повече мислех, толкова по-малко разбирах какво става с мен и толкова повече ме болеше.
Е, има си едно сигурно лекарство за нещастието и това е усилената работа над нещо напълно безсмислено. Обърнах се към компютъра и запретнах ръкави.
След няколко минути бях открехнал целия живот и история на доктор Джералд Халпърн. Разбира се, беше малко по-сложно от това да пусна името му в Гугъл. Съществуваше например проблемът със засекретените съдебни записи, чието отваряне ми отне почти цели пет минути. Но когато ги отворих, видях, че усилието си е струвало, и взех да си мисля: „Гледай ти…“ И защото в този момент бях трагично сам отвътре и нямаше кой да чуе замислената ми забележка, повторих на глас:
— Гледай ти…
Архивите за деца в приемни семейства бяха доста интересни — и не защото чувствах връзка с Халпърн заради собственото си сирашко минало. Бях се уредил повече от добре с дом и семейство при Хари, Дорис и Дебора, за разлика от Халпърн, който беше прехвърчал от един приемен дом в друг, докато накрая не кацнал в университета на Сиракуза.
Много по-интересен обаче беше файлът, който никой не би следвало да отваря без съдебно пълномощно, съдебно разпореждане и скрижали, получени направо от Господ Бог. И когато го прочетох за втори път, реакцията ми беше още по-проникновена:
— Гледай ти, ц-ц-ц — казах леко притеснен от начина, по който думите отскачаха от стените на празния ми малък офис. И тъй като проникновените откровения винаги са по-драматични пред публика, вдигнах телефона и се обадих на сестра си.
След няколко минути тя нахлу в офиса ми и седна на сгъваемия стол.
— Какво намери?
— Доктор Джералд Халпърн има минало — казах аз, като натъртих на курсива съвсем лекичко, за да не вземе да скочи през бюрото и да ме прегърне.
— Знаех си — каза Дебора. — Какво е направил?
— Въпросът не е какво е направил. По-важно е какво са му направили.
— Стига си се ебавал — каза тя. — Какво?
— Като начало, той явно е сирак.
— Стига, Декс, карай направо.
Вдигнах ръка, за да я успокоя, но това явно не свърши работа, защото тя започна да потропва по бюрото — с юмрук.
— Опитвам се да обрисувам изтънчен портрет, сестричке — казах.
— Рисувай по-бързо.
— Добре. Халпърн е влязъл в системата на приемните грижи в северната част на Ню Йорк, след като го намерили да живее в кашон под магистралата. Открили родителите му, които за нещастие били мъртви след скорошно и неприятно насилие. Изглежда, съвсем заслужено насилие.