— Какво значи това, мамка му?
— Родителите му го продавали на педофили.
— Господи! — Дебора явно беше шокирана, макар и леко. Дори за стандартите на Маями това идва малко множко.
— Халпърн не си спомня нищо от това. Подложен на стрес, губи съзнание, така пише. Това има смисъл. Загубата на съзнание вероятно е условен отговор на повтарящата се травма. Случва се.
— Уф, мамка му! — каза Дебора и аз вътрешно изръкоплясках на този толкова елегантен израз. — Значи забравя разни работи. Трябва да признаеш, че това пасва. Момичето се опитва да го натопи за изнасилване, а той вече е притеснен заради щатното място… така че се стресира и я убива, без да го знае.
— Има още едно-две неща — казах и признавам, че драматичността на момента ми хареса може би малко повече от необходимото. — Като начало смъртта на родителите му.
— Какво по-точно? — попита тя, съвсем явно без никакво удоволствие от театъра, който разигравах.
— Главите им били отрязани. А после къщата била подпалена.
— Еба си — каза Дебора.
— И аз така си помислих.
— Дявол да го вземе, Декс, това е велико! — възкликна тя. — Сгащихме го.
— Определено пасва на модела.
— Сто процента — каза тя. — Смяташ ли, че той е убил родителите си?
Вдигнах рамене.
— Не успели да докажат нищо. Ако бяха успели, е щял да бъде освидетелстван. Било е толкова жестоко, че никой не е можел да повярва, че го е извършило дете. Но са почти сигурни, че той е бил там и най-малкото е видял какво е станало.
Тя ме изгледа твърдо.
— И какво не е наред в това? Ти все още мислиш, че не е бил той, нали? Някое от твоите предчувствия ли се обажда?
Смъдеше много повече, отколкото би трябвало, и за миг затворих очи. Само тъмнина и пустота. Фамозните ми предчувствия, разбира се, се основаваха на нещата, които ми шепнеше Мрачният странник, но в негово отсъствие нямах на какво да разчитам.
— Напоследък нямам предчувствия — признах. — Просто нещо в този случай ме тормози. Просто…
Отворих очи, Дебора ме гледаше втренчено. Днес за първи път в изражението й имаше нещо освен бълбукащото щастие и за миг ми се стори, че ще ме попита какво значи това и дали съм добре. Нямах представа какво щях да й отговоря, ако го направеше, тъй като никога не говорех за Мрачния странник и мисълта да споделя нещо така интимно беше много объркваща.
— Не зная — казах отпаднало. — Просто нещо не ми се струва наред.
Дебора се усмихна нежно. Щеше да ми е много по-леко, ако беше изръмжала и ми беше казала да се разкарам, но тя се усмихна, протегна се през бюрото и ме погали по ръката.
— Декс — каза мило, — неоспоримите доказателства са предостатъчни. Профилът съвпада. Мотивът е добър. Ти признаваш, че не става дума за някое от твоите… предчувствия. — Наклони глава на една страна, все още усмихната, което ме направи още по-неспокоен. — Той е, братле. Каквото и да те тормози, не се стягай. Той е, хванахме го, това е. — Пусна ръката ми, преди някой от двама ни да избухне в сълзи. — Но малко се тревожа за тебе.
— Добре съм — казах, но дори на мен ми прозвуча фалшиво.
Дебора ме изгледа продължително и стана.
— Добре. Все пак, ако имаш нужда от мен, аз съм насреща. — Обърна се и излезе.
Някак си преплувах през сивата супа на остатъка от деня и се добрах до къщата на Рита, където супата се втвърди до желе от сетивна загуба. Не знаех какво сме яли за вечеря и кой какво е казал. Единственото, за което успявах да се накарам да се ослушвам, беше шумът от завръщащия се Странник, а този шум така и не дойде. Така че цяла вечер се носих на автопилот и накрая си легнах, все още напълно погълнат от Скучния празен Декстър.
С огромна изненада научих, че за човешките същества сънят не е автоматичен, дори не и за получовешките като това, в което се превръщах. Старият Декстър Мрачния ловец заспиваше с огромна лекота — просто си лягаше, затваряше очи и си казваше: „Раз-два-три, старт“. И готово.
Но новият модел Декстър нямаше тоя късмет.
Мятах се, въртях се, заповядвах на окаяното си аз незабавно да заспи без повече пипкане, но всичко беше напразно. Лежах с оцъклени очи и се питах защо.
И докато нощта напредваше, същото правеше и ужасната безрадостна интроспекция. Нима се бях заблуждавал цял живот? Ами ако не бяхме зашеметяващият кълцащ Декстър и неговият лукав другар Странникът? Ами ако всъщност бях само един Мрачен шофьор, когото са пуснали да живее в едно стайче в господарската къща в замяна на това, че вози господаря на определени обиколки? И ако услугите ми вече не бяха нужни, какво можех да бъда сега, когато шефът се беше изнесъл? Кой бях аз, ако вече не бях себе си?