Явно никой друг в сградата не беше чул нищо — само аз. Иначе коридорите щяха да са пълни с хора, които или щяха да танцуват, или да пищят. Не, страхът се беше прокраднал в моя живот, промъкваше се след мен по-бързо, отколкото можех да бягам, изпълваше огромната празнина в мен, където някога се гушеше Странникът.
Нямах с какво да продължа. Ако се надявах да го проумея, ми трябваше още информация. Много източници вярваха, че демоните са истински — в Маями беше пълно с хора, които работеха усилено, за да ги държат настрана всеки божи ден. И въпреки че бабалаото беше казал, че не иска да има нищо общо с това и си беше плюл на петите, той май знаеше какво е. Бях сигурен, че сантерия признава обладаването. Но нямаше значение — Маями е прекрасен и разнообразен град и сигурно щях да намеря къде да задам въпроса и да получа съвсем различен отговор — може би дори отговора, който търсех. Излязох от офиса и тръгнах към паркинга.
„Дървото на живота“ беше на края на Либърти Сити, район от Маями, който късно вечер не е подходящо място за туристи от Айова. Специално този ъгъл беше завзет от имигранти от Хаити и много от сградите бяха боядисани в по няколко ярки цвята, сякаш един не стига. По някои от къщите имаше фрески, изобразяващи селски хаитянски живот. Преобладаваха петлите и козите.
На външната стена на „Дървото на живота“ имаше голямо дърво, съвсем уместно, а под него издължено изображение на двама мъже, биещи някакви високи барабани. Паркирах точно пред магазина и влязох през стъклената врата; камбанката иззвъня и вратата се затвори след мен. В задната част, зад завеса от висящи мъниста, женски глас извика нещо на креолски и аз застанах до стъкления тезгях и зачаках. В магазина имаше много лавици с безброй буркани, пълни с тайнствени неща, течни, твърди и неопределени. В един-два имаше неща, които някога може би бяха били живи.
След миг през мънистата мина жена и влезе в предната част на магазина. Изглеждаше около четирийсет и беше тънка като тръстика, с високи скули и тен на избелял на слънцето махагон. Носеше ефирна червено-жълта рокля, а главата й бе увита в подходящ на цвят тюрбан.
— Здравейте — каза тя със силен креолски акцент. Изгледа ме с изпълнен със съмнение поглед и леко поклати глава. — С какво мога да ви помогна?
— Ами — казах и се обърках. Как да започна? Не можех да кажа, че мисля, че съм бил обладан и че искам да си върна демона — бедната жена щеше да ме напръска с пилешка кръв.
— Господине? — подкани ме тя нетърпеливо.
— Питах се — казах и това беше достатъчно вярно — дали имате книги за обладаване от демони? На английски?
Тя неодобрително сви устни и енергично поклати глава.
— Не е заради демоните — каза. — Защо питате, да не сте репортер?
— Не — казах. — Просто се интересувам. Любопитен съм.
— Любопитен за вуду?
— Само за обладаването — казах.
— Ха — каза тя и ако това беше възможно, неодобрението й нарасна още повече. — Защо?
Някой голям мъдрец все трябва да е казал: когато всичко друго се провали, опитай с истината. Звучеше толкова добре, че със сигурност не го бях измислил аз, но друго не ми оставаше. Опитах.
— Мисля — казах, — искам да кажа, не съм сигурен. Мисля, че може да съм бил обладан. Преди време.
— Ха — повтори тя. Изгледа ме изпитателно и продължително и после сви рамене. — Може би — каза накрая. — Защо мислите така?
— Просто имах чувството, нали знаете. Че нещо друго е… вътре в мен. Че ме гледа?
Тя плю на пода, много странен жест от такава елегантна жена, и поклати глава.
— Всички вие, белите — каза тя. — Крадете ни и ни водите тук, взимате ни всичко. И после, когато направим нещо от нищото, което ни давате, пак искате да участвате. Ха! — Размаха пръст срещу мен точно като начална учителка срещу лош ученик. — Слушай, бледолики, ако духът влезе в теб, ще знаеш. Това не е като по филмите. Това е много голяма благословия и — тя се усмихна злобно — не се случва на белите.
— Ами всъщност… — почнах.
— Не — каза тя. — Освен ако не желаеш, освен ако не търсиш благословията, тя не идва.
— Но аз желая — казах.
— Ха! — каза тя пак. — Няма да дойде при теб. Губиш ми времето. — Обърна се и се прибра през мънистената завеса.
Не виждах смисъл да я чакам да си промени мнението. Май нямаше да стане и май вуду нямаше да ми даде отговори за Мрачния странник. Тя каза, че идвало само, когато го повикаш, и че било благословия. Това поне беше различен отговор, въпреки че не помнех да съм викал Мрачния странник — той просто си беше там. Но за да съм напълно сигурен, спрях до бордюра пред магазина и затворих очи.