„Моля те, върни се“, казах.
Не стана нищо. Качих се в колата и се върнах на работа.
Какъв интересен избор, помисли си Гледащия. Вуду. Разбира се, в идеята имаше известна логика, не можеше да го отрече. Но истински интересното беше какво показваше това за другия. Той се движеше в правилната посока — и беше много близо.
А когато се появеше следващата малка следа, другият щеше да е още по-близо. Момчето така се беше паникьосало, че едва не беше побягнало. Но не и той, той беше много услужлив и вече беше на път към мрачната си награда.
Точно като другия.
30.
Едва се бях настанил обратно на стола си и Дебора влезе в малкия ми офис, седна на сгъваемия стол срещу бюрото ми и каза:
— Кърт Уагнър е изчезнал.
Изчаках, но тя не каза друго, така че просто кимнах и казах:
— Приемам извинението ти.
— Никой не го е виждал от събота следобед. Съквартирантът му каза, че се прибрал много изплашен, но не казал нищо. Само си сменил обувките и излязъл, това е. — Поколеба се, после добави: — Оставил е раницата си.
Признавам, че това малко ме оживи.
— Какво има в нея?
— Кървави следи — каза тя, все едно си признаваше, че е изяла последната курабийка. — Съвпадат с кръвта на Тами Конър.
— Добре — казах. Не ми се струваше правилно да коментирам факта, че е дала на друг да направи кръвните проби. — Това е доста добра улика.
— Да. Той е бил. Трябва да е бил той. Очистил е Тами, прибрал е главата й в раницата си и е очистил Мани Борк.
— Така изглежда — казах. — Жалко, тъкмо започвах да свиквам с мисълта, че съм виновен.
— Но няма смисъл, дявол да го вземе — оплака се Дебора. — Момчето е добър студент, участва в отбора по плуване, има добро семейство и така нататък.
— Той беше толкова мил човек! — възкликнах. — Направо не мога да повярвам, че е направил всички тези ужасни неща.
— Добре де — каза Дебора. — Знам, пълно клише. Но все пак… убива си приятелката, добре. Може би дори съквартирантката, защото го е видяла. Но останалите? А и тая простотия с изгарянето и бичите глави на какъв беше там, Молюск?
— Молох — казах. — Молюските са мекотели.
— Все тая — изсумтя Дебора. — Няма смисъл, Декс. Искам да кажа… — Извърна поглед и за миг ми се стори, че все пак се кани да ми се извини. Но грешах. — Ако има смисъл, това е твоят вид смисъл. На нещата, от които разбираш. — Пак ме погледна, но все още изглеждаше смутена. — Това… ъъъ. Онова де… върна ли се?
— Не — казах аз. — Не се.
— Е — каза тя. — Мамка му.
— Обяви ли Кърт Уагнър за издирване?
— Знам си работата, Декс — каза тя. — Ако е в района на Маями Дейд, ще го хвана, а службите във Флорида са уведомени. Ако е там, някой ще го открие.
— А ако не е във Флорида?
Тя ме погледна твърдо и видях наченките на погледа, който имаше Хари, преди да се разболее след толкова години като полицай: уморен и започващ да свиква с мисълта за постоянно поражение.
— Тогава вероятно ще се измъкне — каза тя. — И ще трябва да арестувам теб, за да си спася задника.
— Ами тогава — казах, като се опитвах да бъда весел пред лицето на съкрушителната сивота, — да се надяваме, че кара много очебийна кола.
Тя изсумтя.
— Кара червено гео, от тези, които приличат на малки джипове.
Затворих очи. Много странно усещане — все едно цялата кръв в тялото ми се стече в краката ми.
— Червено ли каза? — чух се как питам със забележително спокоен глас.
Не последва отговор и аз отворих очи. Дебора ме гледаше с такова подозрение, че направо можех да го докосна.
— Какво е това? Някой от гласовете ти ли?
— Онзи ден едно червено гео ме проследи до нас. А после някой се опита да нахлуе в дома ми.
— По дяволите — озъби ми се тя. — Кога смяташе да ми кажеш?
— Когато решеше, че отново ще говориш с мен.
Дебора придоби много задоволителен нюанс на аленото и сведе поглед към обувките си.
— Бях заета — каза не много убедително.
— Кърт Уагнър също — контрирах.
— Добре, за бога — каза тя и знаех, че това е цялото извинение, което ще получа. — Да, червена е. Дявол да го вземе! — Все още гледаше надолу. — Мисля че старецът е прав. Лошите печелят.