— Разбира се — казах и се олюлях от изражението й; дори само мисълта да отговоря весело се разпадна на прах и се разнесе от ледения вятър.
— Тези деца — каза Рита. Явно това беше цялата мисъл, защото тя просто гледаше гневно и не каза нищо повече.
Но аз, разбира се, знаех за кои деца говори, така че кимнах подканващо.
— Да?
— Ооох — изохка тя.
Е, щом на Рита й отнемаше толкова време да оформи изречение, беше ясно защо в къщата е толкова тихо. Явно изгубеното изкуство на разговора се нуждаеше от малко насърчаване от Дипломатичния Декстър, ако искахме да чуем повече от седем думи, преди да стане време за вечеря. Така че се хвърлих с главата напред с всеизвестната ми храброст.
— Рита — казах аз, — някакъв проблем ли има?
— Ооох — изохка тя отново, което не беше обнадеждаващо.
Всъщност човек не може да направи кой знае какво с едносрични думи дори ако е даровит в разговорите като мен. И понеже Рита явно не помагаше, погледнах Коуди и Астор, които не бяха помръднали, откакто бях влязъл.
— Добре — казах. — Вие двамата можете ли да ми кажете какво й е на майка ви?
Те размениха един от фамозните си погледи и се обърнаха към мен.
— Не искахме — каза Астор. — Беше случайно.
Не беше много, но поне беше изречение. Две всъщност.
— Много се радвам да го чуя — казах. — Кое беше случайно?
— Хванаха ни — каза Коуди и Астор го смушка с лакът.
— Не искахме — натърти тя и Коуди се обърна да я погледне, преди да си спомни какво се бяха уговорили: тя го изгледа ядосано и той мигна веднъж, преди бавно да кимне към мен и да каже:
— Случайно.
Хубаво беше, че партийната линия беше сплотена зад обединен фронт, но все още не разбирах за какво говорим, а говорехме за него вече от няколко минути — времето е сериозен фактор, когато моментът за вечеря наближава, а Декстър се нуждае от редовно захранване.
— Само това казват — каза Рита. — А то изобщо не е достатъчно. Не разбирам как е възможно да вържете котката на семейство Вилега случайно.
— Тя не умря — каза Астор с най-тихото гласче, с което я бях чувал да говори.
— А за какво бяха градинарските ножици? — попита Рита.
— Не сме ги използвали — каза Астор.
— Но щяхте, нали? — каза Рита.
Две малки глави се завъртяха да ме погледнат и след миг главата на Рита направи същото.
Сигурен съм, че беше напълно неволно, но в ума ми започна да се оформя картина на станалото и тя не беше кротък натюрморт. Явно малчуганите се бяха впуснали в независимо проучване без мен. И още по-лошо, виждах, че по някакъв начин това е мой проблем: децата очакваха да ги измъкна, а Рита явно беше готова да дръпне затвора и да открие огън по мен. Разбира се, че беше несправедливо — единственото, което бях направил досега, беше да се прибера от работа. Но както бях забелязал в не един случай, животът е несправедлив и няма бюро за оплаквания, така че спокойно можем да приемаме нещата каквито са, да почистваме бъркотията и да продължаваме напред.
Което и се опитах да направя, колкото и безполезно да предполагах, че ще е.
— Сигурен съм, че има много добро обяснение — казах и лицето на Астор веднага светна, тя закима енергично и настоя доволно:
— Беше случайно.
— Никой не връзва котка, не я залепя с тиксо на масата и не застава над нея с градинарски ножици случайно! — каза Рита.
Честно казано, нещата ставаха малко сложни. От една страна, много се радвах най-накрая да получа такава ясна картина на проблема. Но от друга, май се бяхме отклонили в област, която беше леко неудобна за обяснение и нямаше как да не усетя, че за Рита вероятно ще е по-добре, ако остане в неведение по тези въпроси.
Мислех, че съм бил ясен с Астор и Коуди, че не бива да летят сами, докато не съм им обяснил как работят крилата им. Но те очевидно бяха избрали да не разбират и въпреки че понасяха доста удовлетворителни последствия за постъпката си, пак беше моя работа да ги измъкна. Ако не можех да ги накарам да разберат, че това в никакъв случай не бива да се повтаря — и че не бива да се отклоняват от пътя на Хари, когато ги поведа по него, — с радост бих ги оставил да се пържат неопределено дълго.
— Знаете ли, че това, което сте направили, е лошо? — попитах.
Те кимнаха в унисон.
— Знаете ли защо е лошо?