Астор — изглеждаше много несигурна — хвърли поглед на Коуди и изтърси:
— Защото ни хванаха!
— Ето, виждаш ли? — каза Рита; в гласа й се промъкна истерия.
— Астор — казах. Гледах я много внимателно и без да й намигам. — Не е сега моментът за смешки.
— Радвам се, че някой намира това за смешно — каза Рита. — За мен изобщо не е.
— Рита — казах с цялото успокоително спокойствие, което можех да събера, и после, с хитрината, която бях развил през годините практика на външно нормален възрастен, добавих: — Мисля, че това може да е един от онези моменти, за които говореше преподобният Гилс, тоест моментите, когато трябва да ги напътствам.
— Декстър, те току-що… умът ми не го побира, а ти… — почна тя и въпреки че почти плачеше, се зарадвах, че старият й речев модел се е завърнал. Също толкова на място в главата ми изникна сцена от един стар филм и разбрах точно какво би трябвало да направи едно истинско човешко същество.
Отидох при Рита и с най-доброто си сериозно изражение сложих ръка на рамото й.
— Рита — казах и бях много горд колко тържествено и мъжествено прозвуча гласът ми, — ти си много близо до това и емоциите замъгляват преценката ти. Тези двамата се нуждаят от твърдост и аз мога да им я дам. Все пак — казах, когато репликата ми дойде, и се зарадвах, че не съм пропуснал нищо, — сега аз трябва да съм им баща.
Трябваше да се сетя, че това ще катурне Рита от дока и ще я пльосне в езерото от сълзи, и така стана, защото щом го казах, устните й се разтрепериха, гневът изчезна от лицето й и по бузите й шурнаха потоци.
— Добре — изхлипа тя, — моля те… просто поговори с тях. — Подсмръкна силно и бързо излезе от стаята.
Оставих драматичното излизане на Рита да достигне до съзнанието на двамата разбойници, преди да отида пред дивана и да ги погледна.
— Е — казах, — какво стана с Разбираме, Обещаваме, Ще чакаме?
— Много се бавиш — каза Астор. — Не сме направили нищо освен този път, а ти не си винаги прав и мислим, че не трябва да чакаме повече.
— Аз съм готов — каза Коуди.
— Така ли? — казах. — Тогава сигурно майка ви е най-великият детектив на света, защото ти си готов, а тя все пак те е хванала.
— Декстъъъър — провлече Астор.
— Не, Астор, сега ще мълчиш и ще ме слушаш. — Изгледах я с най-сериозната си физиономия и за миг ми се стори, че тя ще каже още нещо, но после в нашата дневна се случи чудо: Астор не си отвори устата.
— Добре — казах. — От самото начало казвам, че трябва да го правите по моя начин. Няма нужда да смятате, че винаги съм прав. Аз винаги съм прав. — Астор издаде някакъв звук, но не каза нищо. — Трябва да правите каквото кажа аз. Или няма да ви помагам и ще свършите в затвора. Няма друг начин. Ясно?
Напълно възможно беше те да не знаят как да реагират на този нов тон и тази нова роля. Вече не бях Декстър, с когото си играеха, а нещо много различно — Декстър мрачният възпитател, когото не бяха виждали. Спогледаха се неуверено, така че ги натиснах още малко.
— Хванаха ви — казах. — Какво става, когато ви хванат?
— Таймаут? — попита неуверено Коуди.
— Аха — казах. — Ами ако сте на трийсет?
Вероятно за първи път през живота си Астор не знаеше как да отговори, а Коуди вече беше изчерпал квотата си от две срички. Спогледаха се, после забиха погледи в земята.
— Със сестра ми сержант Дебора по цял ден ловим хора, които правят такива неща — казах. — И когато ги хванем, те отиват в затвора. — Усмихнах се на Астор. — Таймаут за възрастни. Но много по-лошо. Седиш в стаичка малка колкото банята ни, затворен ден и нощ. Пишкаш в една дупка на пода. Ядеш плесенясали боклуци и е пълно с плъхове и много хлебарки.
— Знаем какво е затвор, Декстър — каза тя.
— Така ли? Тогава защо толкова бързате да отидете там? А знаете ли кой е Стария Спарки?
Астор отново сведе поглед; Коуди още не беше вдигнал очи.
— Стария Спарки е електрическият стол. Ако ви хванат, ви връзват с каиши за Стария Спарки, слагат едни жици на главите ви и ви изпържват като бекон. Забавно ли ви звучи?
Те поклатиха глави: не.
— Така че най-първият урок е да не ви хващат — казах. — Помните ли пираните? — Те кимнаха. — Те изглеждат свирепи и хората знаят, че са опасни.
— Ама, Декстър, ние не изглеждаме свирепи — каза Астор.
— Да, не изглеждате — казах. — И не искате. Ние трябва да сме хора, не пирани. Но идеята е същата — да изглеждате като нещо, което не сте. Защото когато стане нещо, всички първо търсят точно тях — свирепите хора. Трябва да изглеждате като сладки, симпатични, нормални деца.