— Може ли да се гримирам? — попита Астор.
— Когато пораснеш — отвърнах.
— Това казваш за всичко! — Тя се намуси.
— И за всичко говоря сериозно — казах. — Този път са ви хванали, защото сте действали сами и не сте знаели какво правите. Не сте знаели какво правите, защото не ме послушахте.
Реших, че мъчението е продължило достатъчно, и седнах на дивана между тях.
— Повече няма да правите нищо без мен, нали? И този път, когато обещаете, по-добре да е сериозно.
Двамата бавно вдигнаха погледи към мен и кимнаха.
— Обещаваме — тихо каза Астор, а Коуди — дори още по-тихо — повтори:
— Обещавам.
— Добре тогава — казах. Хванах ръцете им в тържествено ръкостискане. — А сега да се извиним на майка ви. — Те скочиха, грейнали от облекчение, че ужасното изпитание е свършило, а аз излязох с тях, по-самодоволен, отколкото си спомнях да съм бил някога.
Може би все пак в това с бащинството има нещо.
32.
Сун Дзъ, много умен човек, макар и отдавна мъртъв, е написал книга, озаглавена „Изкуството на войната“, и едно от мъдрите му наблюдения в книгата е, че всеки път, когато се случи нещо ужасно, има начин да го обърнеш в своя полза, ако просто се вгледаш както трябва. Това не е ню ейдж калифорнийско позитивно мислене, което настоява, че ако животът ти дава лимони, винаги можеш да си направиш лимонов пай. По-скоро е страшно практичен съвет, който върши работа много повече, отколкото си мисли човек.
В момента например проблемът ми беше как да продължа да обучавам Коуди и Астор в Кодекса на Хари, след като майка им ги беше хванала. И в търсене на решението си спомних стария Сун Дзъ и се опитах да си представя какво би направил той. Разбира се, той е бил военачалник, така че сигурно би атакувал по левия фланг с кавалерията или нещо подобно, но принципите вероятно бяха същите.
Така че докато водех Коуди и Астор при ридаещата им майка, търсех на сляпо в ума на Декстър някаква малка частица от идея, която старият китайски военачалник би одобрил. И когато тримата се източихме и спряхме пред подсмърчащата Рита, идеята се появи и аз я грабнах.
— Рита — казах спокойно, — мисля, че мога да спра това, преди да излезе от контрол.
— Ти нали чу — вече е излязло от контрол — каза тя и направи пауза, за да подсмръкне силно.
— Имам идея — казах. — Искам да ги доведеш в работата ми утре веднага след училище.
— Но това… не започна ли всичко това, защото…
— Гледала ли си оная телевизионна програма, „Изплашени“?
Тя ме зяпна за миг, пак подсмръкна и погледна децата.
И затова в три и половина на следващия ден Коуди и Астор се редуваха да надничат в микроскопа в полицейската лаборатория.
— И това е косъм? — попита Астор.
— Точно така — казах аз.
— Изглежда гадно!
— Повечето от човешкото тяло е гадно, особено през микроскоп — казах й. — Виж този до него.
Настъпи прилежна пауза, нарушена само веднъж, когато Коуди я дръпна за ръката, а тя го бутна настрана и каза:
— Престани, Коуди.
— Какво виждаш? — попитах я.
— Не са еднакви — каза тя.
— Не са — казах. — Първият е твой. Вторият е мой.
Тя погледа още малко, после се изправи и каза:
— Вижда се, различни са.
— Става още по-интересно — казах. — Коуди, дай ми обувката си.
Коуди послушно седна на пода и събу лявата си маратонка. Даде ми я и аз му подадох ръка.
— Ела — казах му. Помогнах му да стане и той заподскача на един крак с мен до най-близката маса. Сложих го на един висок стол и вдигнах обувката така, че да види подметката. — Това е твоята обувка — казах. — Чиста или мръсна?
Той внимателно я разгледа и каза:
— Чиста.
— Така си мислиш — казах. — Виж сега. — Прокарах малка бяла четка по подметката на обувката му, като внимателно остъргах почти невидимата мръсотия измежду грайферите в едно блюдо на Петри. Преместих една малка проба от нея на предметно стъкълце и го отнесох при микроскопа. Астор веднага се намести да гледа, но Коуди бързо доскача и каза:
— Мой ред е. Обувката си е моя.