ТРОП.
Звукът приближаваше и ми беше много трудно да си спомня, че сме на сигурно място в полицейското управление.
— Декстър — каза Астор с леко треперлив гласец.
— В полицейското управление сме — казах аз. — На сигурно място.
Троп.
Спря, много наблизо. Настръхнах и се обърнах към вратата; тя бавно се отвори.
Сержант Доукс. Стоеше на прага и гледаше гневно, което май вече беше постоянното му изражение.
— Ии — каза той и звукът, който се изтърколи от лишената му от език уста, беше почти толкова тревожен, колкото появата му.
— Да, аз — казах. — Радвам се, че ме помниш. — Той изтропа още една крачка в стаята и Астор се смъкна от стола и се сви до прозорците, колкото можеше по-далеч от вратата. Доукс спря и я погледна. После очите му се обърнаха към Коуди, който се плъзна от своя стол и застана, без да мига, лице в лице с Доукс.
Доукс гледаше Коуди, Коуди отвръщаше на погледа му и Доукс направи нещо, което мога да нарека единствено поемане на дъх а ла Дарт Вейдър. После завъртя глава обратно към мен и изтропа още една стъпка по-наблизо, като едва не загуби равновесие.
— Ии — повтори и изсъска: — Веха!
— Веха? — попитах наистина озадачен, не се опитвах да го провокирам. Все пак, ако искаше да тропа наоколо и да плаши децата, поне можеше да си носи бележник и молив.
Такава тактичност обаче явно му беше чужда. Вдиша като Дарт Вейдър още веднъж и бавно посочи Коуди със стоманения си нокът.
— Момхе! — повтори, устните му бяха разтегнати.
— Говори за мен — каза Коуди. Обърнах се към него, изненадан, че говори пред Доукс, който сякаш беше излязъл от някой кошмар. Но Коуди, разбира се, не сънуваше кошмари. Той просто гледаше Доукс.
— Какво за теб, Коуди? — попитах.
— Той видя сянката ми — каза Коуди.
Сержант Доукс направи още една олюляваща се крачка към мен. Десният му нокът изщрака, все едно беше решил по своя воля да ме нападне.
— Ии. Оо. Хе.
Ставаше ясно, че иска да каже нещо, но беше още по-ясно, че е по-добре да си гледа гневно и безмълвно, понеже изобщо не разбирах гукащите звуци, които излизаха от осакатената му уста.
Изгъргори още нещо, което беше така ясно заклеймяване на всичко, което представляваше Декстър, че най-накрая разбрах, че ме обвинява за нещо.
— Какво искаш да кажеш? Нищо не съм направил.
— Момхе — каза той и посочи Коуди.
— Да, точно така. — Признавам, че нарочно се правех, че не разбирам, че казва „момче“, защото нямаше език, но всичко си има граници. На Доукс трябваше да му е болезнено ясно, че опитите му за вокална комуникация нямат никакъв успех, но въпреки това той настояваше. Нямаше ли капка чувство за благоприличие?
За късмет на всички бяхме прекъснати от трополене в коридора и Дебора се втурна в стаята.
— Декстър! — Спря, когато погледът й обхвана безумната сцена: Доукс, насочил нокът към мен, свитата до прозореца Астор и Коуди, който взимаше от масата скалпел, за да го използва срещу Доукс. — Какво става тук, по дяволите? — изруга Дебора. — Доукс?
Той много бавно свали ръка, но не свали очи от мен.
— Търсех те, Декстър. Къде беше? — попита тя.
Бях толкова благодарен на своевременната й поява, че не изтъкнах колко глупав въпрос е това.
— Ами тук бях, образовах децата. А ти къде беше?
— На път за Динър Кий — каза тя. — Намерили са трупа на Кърт Уагнър.
33.
Фучахме с Дебора през трафика с много, ама много превишена скорост. Опитвах се да намеря учтив начин да посоча, че отиваме да видим труп, който по всяка вероятност няма да избяга, така че ако обича да намали, но не можех да измисля никаква фраза, която да не я накара да пусне кормилото и да ме стисне за гушата.
Коуди и Астор бяха твърде малки да осъзнават, че са в смъртна опасност, а и като че ли им харесваше на задната седалка; те дори влизаха в духа на нещата и отвръщаха на поздравите на другите водачи, като вдигаха среден пръст, когато засичахме някого.
На Ю Ес 1 до Лежун бяха катастрофирали три коли, което за малко забави трафика и се наложи да намалим скоростта до пълзене. Тъй като повече не трябваше да задържам дъха си, за да потискам ужасените си крясъци, се опитах да разбера от Дебора точно какво бързаме да видим.
— Как е бил убит? — попитах.
— Като другите. Изгорен. И няма глава.
— Сигурна си, че е Кърт Уагнър?