И така, озовах се у дома изтощен. Рая спеше. Да, тя все още подмокряше леглото, призна ми Натали. Влязох в банята и след препълнената вана заспах в ръцете на жена ми. А Земята продължаваше да се върти. Следващото, което си спомням, е, че се събудих от стъпките на Рая, която приближаваше нашето легло.
Малките тригодишни момиченца стъпват тежко, толкова тежко, че приличат на малки слончета. Аз пресичам нашата спалня без нито един звук, но дъщеря ми просто разтърсва къщата.
— Тате — викна тя, — аз си мислех, че си още на Луната да храниш „летивното поднание“. — Така тя по детски наричаше колективното подсъзнание, като дори не се опитваше да произнесе и другите две думи: свободно съществуващо. Или съкратено ССКП.
— Поднанието ми даде едноседмична почивка, Ри. А сега ме остави веднага да поспя! Иди да си четеш книжката!
Гледах я през полуспуснатите си клепачи. Тя наведе глава на една страна и ми се усмихна мило, като се почесваше по тила.
— Тогава онова голямо черно нещо е много по-умно и по-добро, отколкото си мислех.
От другата страна на леглото Натали се усмихваше
— Та нали в това е същността на летивното поднание, Ри — да бъде по-добро и по-мъдро, отколкото човек може да си представи.
— Аз мога да си го представя добре, много добре — каза тя. Рая още не беше се отказала от представата си за подсъзнанието като едно голямо черно нещо.
Тя се покатери на леглото и се опита да се намести между мен и Натали. Под мишницата си носеше голямата пластмасова говореща книжка с традиционните картинки. Когато се претърколи през тялото ми, ръбът на книгата се вряза болезнено в бузата ми. Неволно изохках силно.
— Ох, ти, недодялано малко дяволче! Остави ме, моля те, на мира!
— Тате, не исках да го направя. Ама наистина! Беше мучайно!
— Хич не ме интересува как е било! Махай се! Хайде! И по-бързо! Върви си в леглото!
Задърпах я за ръката, а тя избухна в сълзи.
Натали седна ядосана.
— За Бога, остави детето на мира! Ти винаги я тероризираш!
— Ти мълчи — теб не те закачам. А тя да се измита веднага, мръсно малко пале!
Така започна кавгата. Срамувам се да разкажа как продължи. Детето и Натали плачеха. Едва след закуска страстите се поуталожиха. О, сега вече мога да бъда сравнително обективен. Нали се изповядвам! Прилагам и запис на моята слабост, както и мнението на другите за мен. Повярвай ми, не е някаква хитрост, това просто е терапия.
Странно е да си спомня колко често се карахме по време на закуската… И все пак това бе една от най-успокояващите стаи, с топъл червен килим, покриващ плочките на пода, бели стени и тъмни италиански мебели. Имахме старомодни двуизмерни маслени картини, закрепени неподвижно на стените, и никакви холоекрани. В ъгъла, полускрита зад една голяма ваза с набрани направо от двора живи цветя, стоеше Дженика, нашия робот, домашната ни прислужничка; Натали предпочиташе да не я ползва и я държеше изключена. Така си седеше и сега.
Скоро мирът се възстанови, ала всички бяхме още сърдити.
Докато си пиехме кафето, Ри потупваше с крачета около мен и по едно време ме запита:
— Искаш ли да ти разкажа моя сън, тате? Ти май вече си по-спокоен, нали?
Вдигнах я на коленете си.
— Щом толкова настояваш, нека го чуем. Отново ли е за горещите водни извори?
Тя тържествено поклати глава.
— Този сън дойде при мен в три сутринта — започна момиченцето ми. — Знам точно времето, защото огромна черна птица като изгладняла врана долетя и заудря с човката си по моя прозорец. Изглежда искаше да влезе вътре и да ни събуди всички.
— Това трябва да е било в съня ти, мило дете. В тази част на Италия няма никакви врани.
— Може би си прав, тате, защото къщата беше по-мръсна, отколкото е в действителност… Изправих се и започнах веднага да сънувам, че съм дебела и тежка, че нося една голяма дебела говореща книга нагоре по хълма. Тя беше много по-голяма от всички, които имам тук. Дишах с мъка, защото близо до върха почти нямаше въздух. Това беше един невероятно ясен сън.
— И какво се случи в него?
— Нищо.
— Как така нищо?
— Ами така, нищо, само едно. Знаеш ли какво? Видях как една от онези нови японски коли се втурва надолу по хълма към мен. Сещаш ли се кои? От онези, на които купето е вътре в колелото.
— Сигурно имаш предвид „Тойота Монокар“ — предположи Натали.
— Да, точно така, „Тойта Могахар“. Търколи се край мен като огромно пламтящо колело и изчезна.