Очите й направо подивяха. Изглеждаше величествено.
— Никак не те е грижа! Никак! Ти нарани бедната ни дъщеричка, нарани и мен. Винаги си някъде там, я на Луната, я на границата, а в редките случаи, когато си тук, ни малтретираш и тиранизираш! Дори твоят глупав приятел Грийвс притежава повече чувства от теб. Ти ни мразиш! Ти мразиш всички!
Изтичах до нея, сграбчих ръката й и я раздрусах.
— Винаги вдигаш врява! Скоро ще дойде краят на декадата и ще се отърва от теб! Не мога повече да издържам!
Закрачих през къщата, тръшнах вратата и се озовах на улицата. Искрено бях благодарен на звездите, че утре щях да съм дежурен на границата! Хората ме поздравяваха, но не им обръщах внимание. Слънцето се бе издигнало високо в небето. Потях се от горещината. И се наслаждавах на лошото си настроение.
Не беше вярно, че ги тероризирам. Натали може да е страдала като дете, но и аз също съм страдал! Тогава войната беше в разгара си, първата от световните войни на Западната цивилизация, въпреки че ние не сме мислели за това по същия начин тогава, преди капиталистическо-комунистическия договор. Взеха ме войник, когато другите постъпваха в университета. Страхувах се, страдах, често гладувах, бях раняван, загубих се в джунглата и прекарах там няколко дни, преди да ме открие патрулният хеликоптер. И бях убил неколцина от Третите. Дори Натали не би трябвало да твърди, че това ми е доставило удоволствие. Всичко беше отдавна отминало. И все пак беше вътре в мен. В съзнанието ми то никога не затихваше. Земята се въртеше, но цветовете на тази стара сцена никога не избледняваха.
Сега се разхождах между хълмовете над нашето село. Седнах под едно маслинено дърво и погледнах назад. Странно е да се уловиш, че мислиш за неща, които нямат нищо общо с всекидневния ти живот.
Нямаше смисъл да се разстройвам от една нищо и никаква семейна караница. Натали е чудесна жена, но малко сприхава. Погледнах часовника си. Показваше около десет. Тед Грийвс щеше да се отбие след малко за партия шах. Можех да остана още малко тук, да подишам чист въздух и да се върна. Дръж се нормално, Джери! Няма от какво да се страхуваш!
IV. ГРИЙВС
Тед Грийвс пристигна в къщата в единадесет без десет. Високият светлокос мъж бе преследван от лош късмет по време на цялата си военната кариера и остана някак си озлобен срещу обществото. Доставяше му удоволствие да играе ролята на прост войник. След дълги години служба сега бе офицер в изгнание, командвайки нашия сектор на южната граница между Западната цивилизация и Черните. Като такъв утре, когато застъпя на пост, щеше да ми бъде началник. Днес бяхме просто приятели и аз извадих дъската за шах.
— Прекалено много се усещам като пионка днес, за да играя добре — каза той, докато се настанявахме до прозореца. — Последните двадесет и четири часа прекарах в попълване на формуляри. Ние затъваме в такива хартийки! Гладът в Северна Африка се засили неимоверно от холерната епидемия.
— Проблемите на Третия свят нямат нищо общо с нас!
— За съжаление ние сме обвързани много повече, отколкото изглежда. Властите с право се страхуват, че болестта няма да се съобразява с границата. Вече сме изпуснали няколко бегълци и те могат да се окажат преносители на заразата. Очаква се въвеждане на извънредно положение и вземане на предохранителни мерки. И всичко е по вина на Западната цивилизация — трябваше да им окажем помощ още в самото начало.
От полета Рейнбоу-Кенеди бях запазил кашон с уиски бърбън, без да плащам мито. Сега отворих една бутилка. Но Грийвс беше в мрачно настроение и подхвана една своя стара тема: отговорността на Щатите за конфронтацията между Белите и Черните. Нито за миг не бях приемал неговите доводи и диагнози, той го знаеше, но не преставаше да говори за злините, причинени от нашето консумативно общество, и как то се основава на завистта и подозрителността; а също и вината за Претопяването на негрите — въпреки че не можеше да каже как бихме го избягнали. По времето, когато се е извършвало, ние сме били още деца и не можех да разбера защо той трябва да се чувства виновен. Във всеки случай аз бях убеден, че цветните раси от Третия свят бяха спрели развитието си поради липсата на интелект и морал на Западната цивилизация, техния омразен Розов свят.
Оставих го да си излива чувствата над изстудения бърбън, а аз гледах през прозореца нашия вътрешен двор. Централната чакълена алея, обградена с колонада, по която бе избуяла бугенвилия, водеше към малка статуя на Диана, изваяна от карарски мрамор и поставена до най-далечната стена. От лявата страна колекцията на Ри от сипки цвърчеше и хвърчеше в клетката си. В лехите растяха портокалови и лимонови дръвчета. Над всичко се извисяваше калабрийската роза.