Някъде на юг към морето мярнах за последен път неясния далечен стълб дим над Малта, която и сега, след десет години, продължаваше да гори. После се показа Етна, зашеметяващата гледка на кратера отвътре, и вече трябваше да се готвим за кацане.
Тази безплодна земя изглеждаше като една голяма машина. В Северна Сицилия — половинката към Западната цивилизация, безброй роботи, повече отколкото на самата Луна, пъплеха на всички страни и следяха второкачествените раси в другата част на острова да не направят нещо безразсъдно. Аз грабнах газовото си оръжие и се измъкнах навън в горещината. Въжената стълба под нас се размята във въздуха.
Двамата с Грийвс се спуснахме право в бронираната машина и заподскачахме с нея като кенгуру по полето.
Границата беше маркирана с дискове, поставени на пръти на разстояние десет метра. Силовата бариера пулсираше ритмично и изпращаше натрапчивите си отблясъци високо в небето.
Черният свят също имаше своя граница. Тя стоеше отвъд нашето силово поле — какво, стоеше ли казах? Сякаш залиташе и се накланяше на всички страни. Това беше една занемарена каменна стена. Повечето от градивния й материал беше донесен от обезлюдените градчета, села и църкви. Понякога някой от местните жители отмъкваше обратно по нещо, за да построи схлупена развалина, в която семейството му да преживява някак си.
Властите наказваха това с разрушаване на бордеите им и се опитваха да поправят стената. Разбирах напълно безпокойството им. Бих могъл с лекота да прескоча това препятствие.
И онази стена с осемте укрепления… Закрачихме през оживеното поле към предната врата. Слънчевата светлина и земната гравитация ни създаваха доста трудности, но въпреки това изглеждахме достолепни. Ние двамата бяхме масивни мъже — около три метра високи, ботушите ни блестяха, а на главите ни се мъдреха чадърообразни шлемове. Нашите усилени мегагласове се разнасяха на повече от един километър разстояние. Може би се явявахме в неспокойните сънища на Черните като ужасни хибриди между хора и машини. Скоро стигнахме предната врата, влязохме през нея, свалихме ръкавиците си и ги поставихме в специални магнетизатори.
Горе в кулата Грийвс превключи от автоматично на ръчно управление и влезе във връзка с Палермо и със спътниците високо над нас. Аз проверих изправността на системите Имиграция и Изолация.
Оттук, над върховете на техните дървени кули, можехме да виждаме добре омразната вражеска територия, мизерните им каменни селища и мяркащите се тук-там хора. Поискаше ли някой да мине, петдесет минути трябваше да намаляваме силата на защитните екрани. Не много далечните планини изглеждаха разтрошени, назъбени, осеяни с храсти. Те не бяха никак подходящи за живот. Ако ние вземехме управлението на острова в свои ръце, както винаги съм предлагал, щяхме да отглеждаме край бреговете растения, да ги поливаме с обезсолена вода, щяхме да внесем висококачествена почва, да я торим обилно и тогава новите плюс-семена бурно ще се развиват и след пет години това място ще тъне в изобилие. Запази ли се сегашното статукво, освен глад и религия няма да има нищо друго. Обширна холерна епидемия вече вилнееше в Африка, след като бе тръгнала от Калкута — нейната традиционна зародишна точка, на запад.
— Копелета! — извиках аз. — Някой ден ще бъде гласуван закон, който ще забранява на хората да живеят като паразити!
— И закон, който ще забранява на хората да правят капитал от това — допълни Грийвс.
Неговата забележка не означаваше нищо за мен. Досещах се, че трябва да се направи нещо с чудатата му теория, според която Западната цивилизация черпи изгоди от бедността, като издига вносни митнически бариери. Той така и не ми даваше обяснения, но и аз не му ги исках.
От спомагателния контролен пулт изпратих един невидим скенер да наблюдава близкото селище на врага. Можеха да го забележат със старомодните си радарни станции, но на Черните им оставаше единствено да нададат вой за нарушение на международните закони. Окото се зарея над скупчените колиби и регулира фокуса си. Триизмерните така омръзнали ми холографски картини запъплиха към мен в куба.
Срещу вратата, над която имаше балкони, опасани със занемарени цветя, на алеите се тълпеше група Черни. Всъщност бяха араби, бегълци от Малта, опозорени сицилианци, разни ренегати от Белия лагер. Поради мръсотията, загара и старите несинтетични дрехи етнически групи не можеха да се различат. Загледах се в една смугла млада жена, която стоеше до входа на кръчмата с ръка върху рамото на малко момче. По този начин Натали стоеше в двора… Боже, какви мисли ми минават през главата! Така някой път ще запроповядвам любов към ближния!