Клипбордът с формуляра преминава от ръка на ръка по редицата. Притискам ръце към бедрата си и се опитвам да изглеждам спокойна.
Над мен на около шест метра от пода има наблюдателна зала с витражни прозорци по цялата стена. Зад редиците с бели седалки, предвидени вероятно за студенти, лекари, интернисти и млади научни работници, се вижда малка червена врата. Не вярвам залата да се използва само за наблюдение на работата в лабораторията по време на процедурите, сигурно там се провеждат упражнения и консилиуми, свързани с лечението на други опасни болести.
И в този момент зацепвам, че сигурно процедурите по лечението на делириума също се извършват тук, в помещението, където се намирам в момента. Ето за какво служи хирургическата маса в ъгъла. Юмрукът в стомаха ми се свива отново. Въпреки че често си мисля какво е да си напълно излекуван, незнайно защо, никога не съм си представяла самата процедура: твърдата метална маса, мигащите лампи над мен, тръбичките, жичките и болката.
— Лена Халоуей?
— Да, аз съм.
— Добре. Разкажете нещо за себе си, Лена — казва оценителят с очилата, навежда се напред, разтваря ръце и се усмихва. Зъбите му са големи и квадратни, напомнят ми на фаянсови плочки в баня. Отразената в очилата му светлина не ми позволява да видя очите му. Защо не свали тъпите очила? — Разкажете ни какво обичате да правите. Какви интереси имате, какво правите през свободното си време, кои са любимите ви занимания?
Подхващам подготвяната с месеци реч, говоря за фотографията, за бягането, за приятелите, но не успявам да се съсредоточа. Виждам, че оценителите кимат, по лицата им играят усмивки, докато отбелязват нещо в бележниците си, затова решавам, че се справям добре, но изобщо не чувам думите, които излизат от устата ми, фиксирала съм се в металната хирургическа масичка и непрекъснато поглеждам към нея. С крайчеца на окото си наблюдавам как металът блести и примигва на светлината като острие на нож.
И неочаквано се замислям за мама. Така и не успяха да я излекуват, въпреки че й приложиха три отделни процедури. Болестта я победи, влезе в нея, превърна очите й в празни дупки, отне цвета от бузите й, после завладя краката й, поведе я сантиметър по сантиметър към ръба на една скала и я хвърли в пропастта.
Или поне така ми казаха. Тогава бях на шест години, спомням си само горещите й пръсти по лицето си в онази нощ и последните думи, които ми прошепна: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни отнемат това“.
Бързо затварям очи и смазана от спомена, се отдръпвам назад, докато учените пишат усилено в бележниците си. Три пъти са я връзвали за металната маса; три пъти тълпа наблюдатели са следили процедурата от залата горе и са си водили бележки за видяното, докато иглите и лазерите са дупчели кожата й. По принцип на хирургическата маса пациентите са под упойка и не усещат нищо, но веднъж леля се изпусна, че при третата процедура учените са отказали да дадат на мама упойка, защото решили, че може да попречи на мозъка й да реагира на лечението.
— Искате ли чаша вода? — сочи оценител номер едно, жената, към бутилката и чашата на масата пред нея. Явно е забелязала смущението ми, но не мисля, че това ще се отрази на крайния резултат. Приключих с личното си изявление и по погледите на оценителите — доволни, дори горди от мен, сякаш съм двегодишно хлапе, успяло да подреди кубчетата в правилния ред — съдя, че съм се справила добре.
Наливам си вода и отпивам няколко глътки, благодарна за паузата. Усещам стичащата се под мишниците, по тила и гърба ми пот и започвам да се моля да не забележат. Опитвам се да гледам директно в очите им, но проклетата масичка привлича погледа ми и ми се хили нагло от ъгъла.
— Добре, Лена. Сега ще ти зададем няколко въпроса. Искаме да бъдеш честна с нас. Не забравяй, че целта ни е да разберем що за човек си.
„Човек в противовес на какво?“ Въпросът влиза в съзнанието ми, преди да мога да го спра. „На животно ли?“
Поемам дълбоко дъх, кимам разбиращо и се усмихвам.
— Разбира се.
— Кои са любимите ти книги?
— „Любов, война и независимост“ на Кристофър Мали — отвръщам автоматично. — „Граница“ на Филипа Харолд.
Опитите ми да държа спомените заключени се оказват напразни. Те се раздвижват и тръгват като поток от болезнени образи. Те искаха от мама да се подложи на четвърта процедура. Вечерта, преди да се хвърли от онази скала, дойдоха да я отведат в лабораторията. Но тя избяга в нощта. Събуди ме с думите: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни отнемат това“. Думите й останаха в мен дълго след изчезването й, чувах вятърът да ги повтаря до безкрай, а листата на дърветата да ги нашепват в сивия вечерен здрач. — И „Ромео и Жулиета“ на Шекспир.