Моментално се хвърлям към ъгъла и се прикривам зад хирургическата маса. Тук съм напълно защитена от паникьосаните животни, затова си позволявам да подам глава само колкото да виждам какво става. Оценителите се качват на масата, а петнистите рогати същества преграждат пътя им от двете страни. Оценител номер едно пищи с цяло гърло, а Очилата не спира да повтаря: „Спокойно! Спокойно!“, въпреки че е сграбчил Оценител номер едно с две ръце, сякаш е спасителна лодка в открито море.
Виждам, че на главите на някои крави има перуки, които се кандилкат палячовски насам-натам, други са облечени наполовина в найлонови рокли като тази, която нося аз. В първия момент решавам, че сънувам. Може би целият ден е един сън, скоро ще се събудя и ще открия, че съм си у дома, в леглото, и сега сме сутринта преди оценяването. Но в същия момент виждам надписите с боя по туловищата на кравите: „Никакво лечение. Смърт!“ Думите са написани с наклонен почерк, с мастило, точно над внимателно изписаните номера на животните в кланицата.
Потръпвам от неочакван студ, когато осъзнавам какво се случва. На всеки две години Невалидните, хората, които живеят в Пустошта — така наричаме онази забранена земя между законните градове, — слизат в Портланд и организират някакъв вид протест. Помня, че една година дойдоха през нощта и изрисуваха черепи с червена боя на всяка от къщите на учените. Друг път успяха да проникнат в централното управление на полицията, което координира всички патрулни и охранителни системи в Портланд, и качиха всичките им мебели на покрива, включително и кафе машината им. Беше голям смях. Всъщност беше доста изненадващо, защото е логично Централата да бъде най-охраняваното място в града, нали? Хората от Пустошта не смятат, че любовта е болест, затова са против лечението. Намират го за жестоко, поне според лозунгите им е така.
Сега вече разбирам: кравите са облечени като нас, оценяваните. В смисъл че ние сме като стадо животни.
Постепенно кравите се успокояват. Вече не налитат към нас, започват да обикалят из лабораторията, но хаосът е пълен. Оценител номер едно е вдигнала клипборда над главата си и налага с него животните, които се тълпят около масата, блъскат се, мучат и посягат с език към пръснатите из нея документи — бележките на оценителите, както разбирам, когато една от кравите грабва лист от плота и започва да преживя. Веднага започвам да се моля кравите да изядат всички бележки и оценителите да забравят за отговорите ми.
Наполовина скрита зад масичката — на безопасно разстояние от тежките им копита, — си връщам способността да мисля и вече мога да призная, че цялата работа е голям майтап.
И тогава го чувам.
Въпреки мученето, виковете и копитата, чувам смеха над главата си — нисък, кратък и мелодичен, няколко хармонични ноти на пианото.
Идва отгоре, от залата. Пред стъклото е застанало едно момче и наблюдава хаоса в лабораторията.
И се смее.
Вдигам очи и погледът му засича моя. Издишвам шумно. Изведнъж всичко замръзва на място, сякаш гледам през обектива на стар фотоапарат и за част от секундата — времето между отварянето и затварянето на капачето на обектива — целият свят спира движението си.
Косата на момчето е златисто кестенява, като цвета на огрени от слънцето есенни листа, очите му светят с мека кехлибарена светлина. Щом го виждам, веднага разбирам, че е от организаторите на този цирк. Повече от ясно е, че идва от Пустошта, че е Невалиден. Изтръпвам от страх. Отварям уста, искам да извикам нещо — и аз не знам какво, — но в същата секунда той ми кима с глава и думите засядат в гърлото ми. После прави нещо недопустимо.
Намигва ми.
Най-после алармата се включва. Воят й е толкова силен, че покривам с ръце ушите си. Свеждам глава да проверя дали оценителите продължават да ме гледат, но те са заети да скачат по масата и да се бият с кравите. Когато вдигам отново поглед, момчето вече го няма.
Пета глава
Тази нощ пак сънувам.
Стоя на ръба на голяма бяла скала от пясък. Основата под краката ми е нестабилна, започва бавно да се свлича настрани и надолу, надолу, надолу, на хиляда стъпки под мен, към океана, водата се блъска в скалата, вълнува се и се пени толкова силно, че ми изглежда като огромна тенджера с клокочеща яхния, покрита с бяла шапка от пяна. Аз треперя от ужас, от страх, че всеки момент ще падна, но по някаква причина не мога нито да отстъпя от ръба, нито да помръдна, въпреки че усещам пясъкът под мен да се срутва и милиони молекули да се прегрупират под напора на вятъра. Още миг и ще съм долу.