И точно преди да разбера, че под мен вече няма нищо, освен въздух, че всеки момент ще чуя вятърът да свисти в ушите ми, докато падам, водната повърхност под мен се разтваря за миг и аз виждам лицето на мама — бяло, подуто, със сини петна. Очите й са отворени, устните й също, сякаш крещи към мен, ръцете й са разперени от двете й страни, като че ли иска да ме прегърне, люлеят се на течението като откачени от тялото.
И тогава се събуждам. Винаги се събуждам на това място.
Възглавницата ми е мокра и нещо дращи в гърлото ми. Сигурно съм плакала насън. Виждам Грейси — свила се е до мен и притиска буза в чаршафите. Движи безмълвно уста в непрекъснат поток от безгласни думи. Не знам как, но винаги усеща, когато сънувам този сън, става и ляга до мен.
Отмятам падналите по лицето й кичури и махам мокрите от потта чаршафи от раменете й. Ще ми е мъчно за Грейси, когато се омъжа. Общите ни тайни ни сближиха, свързаха ни здраво. Тя е единствената, която знае за Студа: за чувството, което понякога ме обхваща, когато лежа в леглото, онова тъмно празно чувство, което стяга гърдите ми и не ми дава да дишам, което спира сърцето ми, сякаш са изсипали върху мен натрошен лед. В такива нощи — въпреки че е грешно и незаконно — си мисля за онези страшни и странни думи, които често излизаха от устата на мама: „Обичам те!“, опитвам ги с устни, припомням си мелодията им.
Аз също пазя нейните тайни. Само аз знам, че Грейси не е тъпа, нито бавна. При нея всичко си е наред, но единствената, която някога я е чувала да говори, съм аз. Една нощ тя заспа до мен в леглото. Нещо ме събуди. Беше много рано, нощните сенки още пълзяха по стените. Тя плачеше тихичко на възглавницата и повтаряше една-едничка дума отново и отново, докато притискаше чаршафа до устата си толкова силно, че едва я чувах: „Мамо, мамо, мамо“. И хапеше чаршафа, сякаш се опитваше да я спре, сякаш думата я задушаваше в съня й. Прегърнах я и я залюлях като бебе. Минаха цели часове, докато се умори да я произнася и заспи отново. Напрежението постепенно я напусна, но лицето й остана подпухнало и горещо от сълзите.
Ето защо Грейси не говори. Причината е, че всички други думи са изтласкани от съзнанието, останала е само тази и не спира да ехти из тъмните ъгълчета на паметта й, макар че може да не помни значението й. „Мама“.
Аз знам значението на тази дума. Помня.
Сядам в леглото и се заглеждам в светлите петна по стените, заслушвам се в крясъците на чайките отвън, после отпивам вода от чашата на масичката до леглото. Днес е втори юни. До процедурата остават деветдесет и четири дни.
Надявам се с цялото си сърце да усъвършенстват скоро процедурата, заради Грейс, и да започнат да я прилагат по-рано. Успокоявам се с мисълта, че един ден и тя ще бъде излекувана. Ще я спасят и от цялата болка на миналото в нея ще остане само приятен вкус, като пюрето, което бебетата лапат лъжичка след лъжичка.
Един ден всички ние ще бъдем спасени.
Слизам в кухнята да закуся — с чувството, че някой е пръснал пясък в очите ми — и откривам, че вече има официална версия за вчерашните събития. Каръл е включила телевизора и приготвя закуската. Равният глас на говорителката по новините ме унася отново. „Вчера един камион с крави, предвидени за кланица, беше объркан с друг камион с фармацевтични стоки за лабораторния комплекс, и създаде комичен и безпрецедентен хаос в държавните лаборатории, както можете да видите от нашия репортаж“. На екрана се появяват пищящи медицински сестри, които налагат обезумелите крави с клипбордовете си.
В поднесената информация няма никаква логика, но щом не се споменават Невалидните, всички са доволни. Ние не бива да знаем за тях. Предполага се, че те не съществуват, защото всички жители на Пустошта са унищожени още преди петдесет години, по време на масирано въздушно нападение.
Преди петдесет години правителството затворило границите на Съединените щати и сега те се пазят от двайсет и четири часови военни патрули. Никой не може да влезе. Никой не може да излезе. Всяко легитимно и одобрено общество в рамките на държавата ни трябва да е оградено от външния свят — такъв е законът — и пътуването между различните общества става само след писмено съгласие на общинската управа, взето най-малко шест месеца предварително. Това се прави заради собствената ни сигурност. Сигурност, неприкосновеност, общност — това е мотото лозунг на нашата страна.