Вдигам рамене. Естествено, че е права. Но тя продължава да ме гледа и аз бързам да навлека тениската. За разлика от Хана и другите момичета в училище, аз се смущавам от тялото си. Никой друг не си мисли, че определени места по него са сбъркани, но аз имам чувството, че съм като скицирана набързо картина от художник аматьор: на пръв поглед всичко е добре, но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш всички грешки и поправки.
Хана протяга крак и започва да рисува по пода, упорито отказвайки да смени темата. В сравнение с останалите, тя е просто запленена от Пустошта и онова, което може би се крие там.
— Ако се замислиш, ще видиш, че планът им е бил страхотен и като организация, и като изпълнение. Участвали са най-малко четири или пет души, а може и повече, при тази безупречна координация.
Спомням си момчето, което видях в наблюдателната зала, лъскавата му коса с цвят на есенни листа, жеста, с който отметна глава назад, когато се засмя, толкова силно, че видях тъмната арка на небцето му през отворената уста. Още не съм казала на никого за него и решавам, че трябва да споделя с Хана.
Тя продължава:
— Някой трябва да им е дал кодовете за охранителната система. Сигурно симпатизант…
Една врата отвън се отваря шумно, двете с Хана подскачаме и се вглеждаме една в друга с разширени от ужас очи. Нечии стъпки преминават бързо по линолеума. Хана излиза първа от шока и след няколко секунди подхваща най-спокойно безобидна тема: цветът на роклите за дипломирането, които тази година са оранжеви. В този момент госпожа Йохансон, спортният директор, се появява между шкафчетата, въртейки връвчицата на свирката около пръста си.
— Добре поне, че не са кафяви, като в училище „Филстоун“ — казвам аз, най-после включила за какво ми говори. Сърцето ми бие в гърдите като барабан. Докато говоря, си мисля за онова момче. И за госпожа Йохансон. Трескаво се питам дали ни е чула да произнасяме думата „симпатизант“, или не. Тя не казва нищо, само кима и продължава между редиците, така че надали.
С годините съм станала много добра в изкуството да говоря едно, докато мисля съвсем друго, да се правя, че слушам, когато умът ми витае някъде другаде, да се преструвам на спокойна и щастлива, а вътрешно да беснея. Това е едно от онези умения, които развиваш, когато поотраснеш. Тогава научаваш, че хората са подслушвани непрекъснато. Първия път, когато използвах мобилния телефон на чичо и леля, се учудих, че през цялото време, докато разговарях с Хана, звукът се разпадаше на случайни интервали. После леля ми обясни, че това е от подслушвателните устройства, които се включват към съответни разговори на случаен принцип, записват ги, после записите се прослушват за ключови думи като „любов“, „невалидни“ и „симпатизант“. Никой не е набелязан предварително; ще повторя, за да ме разберете правилно — всичко е случайно. Но така е още по-лошо. Всеки път имам чувството, че един ярък лъч се насочва към мен през няколко секунди, осветява мислите ми и ги чете, върти се като маяк и ме дебне като святкащо око на диво животно.
Понякога имам чувството, че има две Лени една върху друга: тази отгоре кима, когато трябва, и казва онова, което се очаква от нея, и другата, скритата по-дълбоко, която е неспокойна, която сънува и мечтае, и която казва, че сивото е любимият й цвят. През повечето време двете се движат в синхрон и аз не забелязвам разликата, но понякога ми се струва, че крия в кожата си две съвсем различни личности и те всеки момент ще ме разкъсат на две. Веднъж признах това пред Рейчъл. Тя само се усмихна и ми каза, че след процедурата нещата щели да се оправят. След нея всичко щяло да си дойде на мястото, проблемите щели да се изгладят, денят щял да минава лесно, като песен.
— Готова ли си? — питам и затварям шкафчето.
Госпожа Йохансон шумоли от банята и си подсвирква тихичко. След секунда чуваме пускане на водата в тоалетната. След още малко водата потича в мивката.
— Днес е мой ред да избирам маршрут — казва Хана и преди да отворя уста за протест, скача от скамейката и ме шляпа по рамото. — След мен, мързеливке. Вече си изостанала.
И хуква навън със смях. Трябва да спринтирам, за да я настигна.
Сутринта валя и времето застудя. Водата в локвите замръзна, оставяйки сивкав и хлъзгав слой по улиците на Портланд. Но сега небето над нас е ясносиньо, заливът е спокоен, блести като гигантски сребърен колан, пристягащ океана от двете му страни.