— Мисля, че не бива да… — започвам аз, но Хана ме прекъсва:
— Хайде, стига. Отпусни се най-после.
Хвърлям бърз поглед към паркинга и пътя пред нас. Няма никого. Малката кабинка за охраната зад портата също е празна. Навеждам се и поглеждам вътре. Виждам наполовина изяден сандвич на парче амбалажна хартия и купчина книги, натрупани безразборно върху малкото бюро до старомодно радио, откъдето долита тиха, накъсана от статични звуци музика. Не виждам никакви камери, въпреки че не може да няма. Всички държавни сгради са оборудвани с камери.
След миг колебание прескачам оградата и съм до Хана. Нейните очи светят от вълнение и вече съм сигурна, че нарочно избра тази посока, искала е да дойдем тук.
— Сигурно и Невалидните са минали оттук — шепне тя, останала без дъх, сякаш през целия път сме говорили именно за тях и за вчерашните събития тук. — Ти как мислиш?
— Не изглежда трудно.
Опитвам се да говоря безпристрастно, но всичко това — празният път и огромният, огрян от слънцето паркинг, сините ремаркета, кръстосващите небето над нас електрически кабели и блестящите бели сгради на лабораториите в далечината — ме кара да потръпна вътрешно. Всичко е абсолютно тихо, всичко е неподвижно, замръзнало в сън, притихнало като в мига, преди небето да се продъни от чудовищна гръмотевична буря. Не искам да хленча пред Хана, но бих дала всичко да се махна оттук и да се върна отново на старото пристанище при познатите улици и магазини.
Наоколо няма жива душа, но аз не мога да се освободя от мисълта, че ни наблюдават. Чувството е много по-изнервящо от онова, което предизвикват в теб погледите на другите в училище, на улицата, дори и у дома. То те кара да внимаваш какво казваш и какво правиш, и рано или късно свикваш с него.
— Да — кима Хана и рита една купчина прах пред себе си, във въздуха се вдига мръсносив облак, после бавно се връща на земята. — Охраната е смешна за един толкова важен комплекс.
— Наистина е смешна, като имаме предвид, че това си е една зоологическа градина — кикотя се аз.
— Хей, това е обида — долита един глас някъде зад нас и двете с Хана подскачаме ужасени.
Моментално се обръщам.
Светът около мен замръзва.
Зад нас стои момче със скръстени ръце и наклонена на една страна глава. Кожата му е с цвят на карамел, а косата е златистокестенява, като на есенните листа, малко преди да се отронят от клоните на дърветата.
Това е той. Момчето от наблюдателната зала. Невалидният.
Само дето очевидно не е Невалиден. Облечен е в униформа на охранител — синя блуза с къси ръкави и дънки. На яката си има бадж с името.
— Мръднах за две минути да си налея вода — показва ни пластмасовата бутилка с вода в ръката си той. — Връщам се и какво намирам? Нарушители.
Хваща ме такъв срам, че не мога да помръдна, нито да отговоря. Хана решава, че съм се изплашила, и поема нещата в свои ръце.
— Не сме нарушители. Не сме направили нищо. Просто бягахме… тренирахме… и се изгубихме.
Момчето отново скръства ръце пред себе си и се залюлява на пети.
— Не видяхте ли табелите отвън? Дето пише „Влизането забранено“? И „Частна собственост“?
Хана свежда поглед. Този път и тя се смущава. Усещам я. Въпреки че е сто пъти по-уверена от мен, и тя не е свикнала да стои на открито и да говори с момче, особено с охранител. Няма как да не й е минало през ума, че има основателна причина да ни арестува.
— Сигурно сме ги пропуснали — смотолевя тя.
— О, да — вдига вежди той. Ясно е, че не ни вярва, но не изглежда ядосан. — Те наистина са незабележими. И са само няколко дузини. Всеки може да ги пропусне.
Поглежда встрани и присвива устни, сякаш се опитва да спре усмивката си. Не прилича на охранителите, които съм виждала досега — не е от онези, които пазят границата и обикалят из града — дебели, бавни и стари. Този е различен и ако вчера ме питаха за него, можех да се закълна, че е дошъл от Пустошта, нямах никакви съмнения.
Явно съм сгрешила. Той извърта глава и аз виждам знака, който не бих могла да сбъркам никога — този на излекуваните, на миналите през процедурата — триъгълен белег точно зад лявото ухо, три малки точици, през които специалистите вкарват тривърхата игла с лекарство за обездвижване на пациента, за да могат да проведат процедурата. Хората показват белега си като почетен медал; едва ли ще видиш излекуван с дълга коса, дори и жените, които не искат да се подстрижат, имат грижата да прибират косата си назад и нагоре.