Сърцето ми се отпуска. Не е незаконно да говориш с излекуван. Тук правилата за сегрегация не са задължителни.
Питам се дали ме е познал. Ако е така, с нищо не го показва. Не мога да се сдържа да не кажа нещо по този повод.
— Ти… Видях те… — започвам, но не довършвам изречението.
Какво да му кажа? „Видях те вчера. Ти ми намигна“
Хана ме поглежда смаяно.
— Вие познавате ли се?
Хана знае много добре, че никога не съм разговаряла с момче, като изключим „Извинете“, и „Съжалявам“, ако, без да искам, настъпя някого на улицата. Не е разрешено момичетата да контактуват с неизлекувани момчета извън семействата им. Но дори и да сме минали през процедурата, няма причина да го правим, освен ако мъжът не е учител, лекар или нещо такова.
Той се обръща към мен и ме поглежда. Изразът на лицето му е делови, като на охранител, но залагам главата си, че в очите му проблясват искри, сякаш му е забавно и приятно.
— Не — казва твърдо той. — Никога не сме се виждали. Иначе щях да си спомня.
И онова нещо в очите му отново проблясва. Той какво, подиграва ли ми се?
— Аз съм Хана — казва Хана. — А това е Лена.
И ме сръчква с лакът. Съзнавам, че сигурно приличам на риба с тая отворена уста и втренчен поглед, но съм прекалено ядосана, за да говоря. Той лъже. Сигурна съм, че вчера видях именно него, мога да се закълна.
— Аз съм Алекс. Приятно ми е да се запознаем — казва той. Докато подава ръка на Хана, продължава да ме гледа. После я протяга към мен и казва замислено: — Лена… Никога не съм чувал това име.
Аз се вцепенявам. Не знам какво да правя. Ако поема ръката му, сигурно ще припадна от срам, ще се почувствам, сякаш съм облечена в дрехи с два номера по-големи от моя. Никога не съм се докосвала до непознат. Но той продължава да стои там с протегната към мен ръка, така че накрая вдигам моята и послушно я слагам в неговата. Докосването ме разтърсва като електрически ток, отдръпвам я бързо и измънквам:
— Съкратено е от Магдалена — казвам.
— Магдалена. — Той накланя глава назад и присвива очи към мен. — Хубаво име.
Начинът, по който изговаря цялото ми име, ми харесва. В неговата уста се лее като музика, не трака като тенекиена кутия, както звучи, когато го произнасят даскалите. Кехлибарените му очи излъчват топлина и когато поглеждам в тях, виждам мама да полива палачинките с мед. Свеждам поглед, засрамена и ядосана, сякаш той е виновен за неканения спомен, сякаш е протегнал ръка и го е извадил от дъното на паметта ми.
Чувствам се глупаво и това ме ядосва още повече, затова нападам:
— Аз те познавам. Видях те вчера в онази лаборатория. Беше в наблюдателната зала и гледаше… видя всичко.
Куражът ми се изпарява в последната минута и нямам сили да кажа „Гледаше мен“.
Усещам, че Хана ме гледа изненадано, но я игнорирам. Сигурно е ядосана, че не съм й казала.
Лицето на Алекс остава спокойно. Не примигва, не губи усмивката нито за миг.
— Случай на объркана идентификация, предполагам. Охранителите нямат право да влизат в лабораториите по време на оценяване. Особено тези, които са на почасова работа.
За секунда оставаме загледани един в друг.
Вече съм сигурна, че ме лъже, и като гледам нахалната му, леко мързелива усмивка, ми се иска да го фрасна веднъж. Свивам ръце в юмруци, поемам дълбоко въздух и си налагам да бъда спокойна. По принцип не съм агресивна, затова не мога да си обясня защо се наежих така.
Хана разпръсква напрежението:
— Значи това било всичко? Някакъв си тъп знак „Влизането забранено“ и охранител на непълен работен ден?
Алекс задържа погледа си още няколко секунди върху мен. После се обръща към нея и я поглежда, сякаш я вижда за пръв път.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто си мислех, че лабораториите са охранявани по-добре. Вижда ми се лесно човек да проникне тук.
Алекс вдига вежди.
— А ти това ли искаше да направиш?
Хана замръзва, аз също.
Ако ни докладва като потенциални симпатизанти, нарушители или каквото и да било, ни чакат месеци наред проучвания и разпити. Ще трябва да кажем „сбогом“ на надеждите за висок резултат на оценяването. Страхът сковава мислите ми. Бързо си представям Андрю Маркъс да вади с пръст сопол от носа си и се отпускам.