Алекс явно подушва страха ни, защото вдига ръце и казва:
— Спокойно. Всъщност не ми изглеждате като терористи.
Сигурно сме истинска карикатура с широките шорти, потните тениски и маратонките в неоново зелено. Поне аз съм карикатура. Хана, както винаги, е като излязла от модно списание за спортни облекла. Ядосвам се на себе си, а с яда идва и руменината, бузите ми пламват в червено. Нищо чудно, че регулаторите са решили да отделят момчетата от момичетата. Иначе щеше да е истински кошмар, през цялото време щяхме да се ядосваме, да се срамуваме и тревожим.
— Оттук се отива само в товарителницата — посочва Алекс към складовете и паркинга. — Истинската охрана започва след това, близо до постройките. Там има двайсет и четири часова охрана, камери, електрически огради, всичко е както си трябва.
Хана не търси погледа ми, но когато заговаря, усещам възбудата в гласа й:
— Товарителницата ли? Където пристигат различните доставки?
Започвам да се моля наум: „Моля те, не казвай нищо. Моля те, не казвай нищо. Не споменавай за Невалидните!“
— Точно така.
Хана танцува на пети, мести се от крак на крак. Опитвам се да пресрещна погледа й и да я предупредя, но тя ме избягва нарочно.
— Значи оттук влизат камионите? С медикаментите и… другите неща?
— Да.
И отново ми се струва, че очите на Алекс проблясват, въпреки че всичко друго по лицето му изразява пълно безразличие. Но аз се съмнявам, не му вярвам за нищо. Отново си задавам въпроса защо лъже, че вчера не е бил в лабораторията. Може би се пази, защото му е забранено да влиза там, както ни каза? Или защото се смееше, вместо да помага на оценителите?
А може би наистина не ме е познал. Очите ни се срещнаха за не повече от две секунди, сигурно не ме е огледал добре, просто е мярнал едно с нищо незабележимо лице и веднага го е забравил. Едно не красиво, но не и грозно лице. Едно от многото, които виждаш по улицата. Неговото обаче в никакъв случай не може да се нарече невзрачно.
Това, че стоя на открито и говоря с непознато момче, нищо, че е излекуван, ми се струва напълно откачено, и въпреки че ми се вие свят от вълнение, зрението ми се изостря и виждам всичко с най-малките подробности. Забелязвам завитите крайчета на косата му около белега, сякаш го поставят в рамка; забелязвам големите, загорели от слънцето ръце, белите зъби и абсолютната симетрия на лицето му. Дънките му са силно избелели и смъкнати ниско под талията. Връзките на обувките са с най-странния цвят на индигово синьо, сякаш ги е оцветил с мастило.
На колко години може да е? Изглежда колкото мен или малко по-голям, на деветнайсет. Чудя се, просто така, от любопитство, дали си е получил списъка с момичета. Разбира се, че го е получил, няма начин да не е.
Продължавам да го оглеждам с периферното си зрение, но той се обръща внезапно и ме поглежда право в очите. Навеждам моите, ужасена, че може някак си да прочете мислите ми.
— Интересно ми е да разгледам наоколо — настъпва директно Хана.
Използвам момента, докато Алекс гледа встрани, и я ощипвам. Тя отскача от мен и ме поглежда гузно. Добре поне, че не започна да го разпитва за вчера, иначе щеше да ни вкара в затвора или най-малкото да ни докара на главата дълги и мъчителни разпити.
Алекс подхвърля бутилката с вода във въздуха и я хваща с една ръка.
— Повярвайте ми, няма нищо за гледане. Освен ако не сте фенки на индустриалните отпадъци. Тук има много от тях — казва той, после кима с глава надясно. — Но ей там е най-красивият изглед към залива на Портланд. Той е нашата гордост.
— Наистина ли? — бърчи чело Хана, моментално забравила за детективската си мисия.
Алекс кима, подхвърля отново бутилката и я хваща, докато се премята във въздуха, слънчевата светлина минава през водата и се пречупва като през скъпоценен камък.
— Виж, това мога да ви покажа. Елате.
В момента единственото ми желание е да избягам оттук, но Хана отвръща:
— Разбира се.
Тръгвам след нея, проклинайки наум любопитството и интереса й към всичко, свързано с Невалидните, и се заричам повече никога да не й давам тя да избира маршрута.
Хана тръгва до Алекс, а аз събирам трохите от разговора им: чувам го да казва, че учи в един от градските колежи, но пропускам да разбера каква специалност е; Хана се хвали, че съвсем скоро ще ни връчат дипломите от гимназията. Той споделя, че е на деветнайсет, а тя го информира, че след няколко месеца и двете ще навършим осемнайсет. Слава богу, и двамата не казват нищо за проваленото оценяване вчера.