— Вие нямате общи дисциплини. И твоите изпити приключиха. Толкова ли е важно?
— Не е за училище — извъртам очи в опит да имитирам непукизма на Хана, въпреки че ръцете ми се изпотяват и сърцето ми подскача като лудо. — Това е учебник с указания. За оценяването. Тя ми го предложи. Трябва да почета още малко, защото вчера за малко не блокирах.
Леля отново хвърля многозначителен поглед към чичо.
— Полицейският час е в девет — казва тя. — Ако те засекат навън след този час…
Нервите ми изневеряват.
— Знам — подвиквам ядосано. — Слушам за това, откакто съм се родила.
Веднага ми става неудобно и свеждам поглед, за да избегна нейния. До този момент никога не съм си позволявала да й отговарям. Винаги съм се стремяла да бъда послушна и добра. Винаги съм се опитвала да бъда колкото може по-незабележима, добро момиче, което помага в кухнята и гледа по-малките деца, пише си редовно домашните, слуша и си мълчи. Задължена съм на Каръл, че след смъртта на мама ни прие с Рейчъл в дома си. Ако не беше тя, сигурно щях да израсна в сиропиталище, щях да си остана без образование, никой нямаше да ме забелязва, щяха да ме пратят да работя в кланиците, да чистя овча или кравешка тор, ако не и нещо по-лошо. И ако имах достатъчно късмет, може би щяха да ме вземат някъде като чистачка.
Защото нямаше да се намери семейство, което да осинови дете с минало, белязано от болестта.
Ще ми се да мога някак да прочета мислите на леля в този момент! Нямам представа какво й се върти в главата, но съм сигурна, че ме анализира, опитва се да разгадае изражението ми. Започвам да си мисля: „Не правя нищо лошо. Всичко е съвсем безобидно. Всичко е наред“, и избърсвам потните си длани в дънките, убедена, че оставям мокри следи.
— Побързай — казва накрая тя и преди да си е затворила устата, аз изхвърчам от кухнята, тичам нагоре и сменям сандалите с маратонки. После обратно надолу и през вратата. Леля още не е започнала с чиниите, казва нещо, докато профучавам покрай нея, но аз вече отварям външната врата и не разбирам какво. Старият стенен часовник в хола започва да бие точно когато вратата се затваря след мен. Осем часът.
Отключвам колелото, възсядам го и завъртам педалите по алеята към портата. Те скърцат и пъшкат, заплашват да се откачат. Преди да стане мое, колелото е било на братовчедка ми Марша и сигурно е на повече от петнайсет години, а фактът, че го оставих цяла година на двора, без да се погрижа за него, определено не е в негова полза.
Поемам към Черния залив. За мой късмет, той е надолу по хълма и колелото се справя добре. По това време на денонощието улиците са почти празни. Излекуваните вече са си у дома, вечерят, чистят домовете си или се подготвят за поредната нощ без сънища. Неизлекуваните също са вкъщи или са на път за дома, поглеждайки нервно към неумолимо напредващите към девет стрелки.
Краката още ме болят от сутрешната тренировка. Ако успея да стигна навреме до Черния залив и Алекс е там, ще види истинска развалина, мокра от пот и умираща от болки. Но аз продължавам напред. Прогонвам всички колебания и въпроси и насочвам цялото си внимание към краката, въртя педалите, доколкото ми позволяват схванатите мускули, летя надолу по празните улици, използвайки всяка възможност да скъся пътя, с поглед към припадащото към блестящата златиста линия на хоризонта слънце, чиито лъчи потъват един след друг в яркото електриково зелено небе, сякаш е вода.
Досега само два или три пъти съм била навън по това време. Усещането е странно — плашещо и възбуждащо едновременно. Така се чувствах сутринта, докато разговарях с Алекс — сякаш въртящото се око на камерата, което ме наблюдава непрекъснато, се затваря за част от секундата, сякаш ръката, която ме направлява цял живот, неочаквано ме пуска и ме оставя да тръгна, накъдето си искам. Прозорците на къщите припламват един по един, светлината идва предимно от свещи и фенери; тази част на града е бедна и всичко е на порцион, особено газта и електричеството. Когато завивам към Пебъл, слънцето се изгубва зад редицата от четири и пететажни високи, тесни и сиви сгради, притиснати една в друга, сякаш зимата чука на вратите им и те се опитват да запазят натрупаната през лятото топлина. Нямах никакво време да помисля какво ще кажа на Алекс, когато го видя. Щом си представям, че стоя пред него, стомахът ми се стяга на възел и сърцето ми започва да бие като барабан. Спирам за минута да си поема въздух, после продължавам напред, малко по-бавно. До залива има най-малко километър, но вече различавам очертанията му вдясно от мен. Слънцето потъва бавно в тъмната маса от дървета на хоризонта. Остават още десет, най-много петнайсет минути до пълния мрак.