Изведнъж една друга мисъл ме спира, удря ме като юмрук и ми отнема дъха: той няма да е там. Ще закъснея и той ще си е тръгнал. Или ще се окаже, че е просто шега, че ме е излъгал.
Слагам ръка на корема си, притискам я, за да задържа надигащите се нагоре равиоли, и отново вдигам скоростта.
Толкова се увличам в карането — ляв педал, десен педал, ляв, десен, — докато се боря с равиолите, че не чувам приближаването на регулаторите.
Тъкмо се готвя да премина през един отдавна ръждясал светофар на „Бакстър“, когато се удрям в стена от ярки подскачащи светлини: към очите ми се насочват десетки фенери и заслепена от тях, заковавам на място, вдигам ръка към лицето си и за малко не падам надолу с главата, което би било истинска трагедия, защото в бързината да изляза по-бързо от къщи, забравих да си сложа каска.
— Спри! — вика един от регулаторите — шефът на патрула, предполагам. — Проверка на документите.
Всяка нощ из улиците на града патрулират групи от регулатори — доброволци и наети от държавата, — издирват неизлекувани, които нарушават вечерния час, следят за незаконни действия из улиците и домовете (надничат през прозорците, ако завесите не са спуснати). Незаконно е например двама неизлекувани да се докосват или разхождат след залез-слънце, дори и излекуваните понякога извършват действия, които може да са „свидетелство за поява на делириум след процедурата“, ако се прегръщат и целуват прекалено много. Това се случва много рядко, но все пак се случва.
Регулаторите докладват директно на правителството и работят в съгласие с учените от лабораториите. Те изпратиха майка ми там за трета процедура; една нощ, веднага след второто неуспешно лечение, преминаващ патрул я засякъл през прозореца да плаче над снимка. Забравила да спусне завесите и гледала снимката на баща ми. След няколко дни я върнаха в лабораториите.
Обикновено да избягаш от регулаторите, не е никакъв проблем. Те се чуват буквално от километри. Всеки от тях носи уоки-токи за връзка с другите патрули и трябва да си глух, за да не чуеш периодичния звук от статичното пращене на радиостанциите като бръмчене на гигантско ято стършели. Но в този момент вниманието ми беше заето с друго. Изругавам се наум заради глупостта и вадя портфейла от задния джоб. Добре, че се сетих да взема това. Законът в Портланд не разрешава да излизаш без идентификационна карта. Никой не иска да прекара нощта в затвора, докато властите установяват самоличността му.
— Магдалена Елла Халоуей — казвам ясно, опитвайки се да демонстрирам увереност, докато подавам картата си на регулатора. Едва различавам чертите му зад насочения право в лицето ми силен лъч на фенера, който ме кара да присвивам очи. Виждам само, че е висок, слаб и кокалест.
— Магдалена Елла Халоуей — повтаря той. Обръща картата с дългите си тънки пръсти и поглежда идентификационния код, задължителен за всеки американски гражданин. Първите три цифри от кода показват щата, следващите три са за града, след тях има три цифри за фамилната ти група и последните четири са личната ти идентификация. — Какво правиш навън по това време, Магдалена? Вечерният час започва след по-малко от четирийсет минути.
След по-малко от четирийсет минути? Това означава, че вече е към осем и половина. Пристъпвам от крак на крак, опитвайки се да скрия нетърпението си. По-голямата част от регулаторите, особено доброволците, през деня работят като ниско платени работници: мият прозорци, охраняват държавни обекти или отчитат потреблението на газ по къщите.
Поемам дълбоко въздух и казвам възможно най-невинно:
— Преядох на вечеря.
Няма защо да се впускам в сложни лъжи. Само ще си навлека неприятности.
Насочил фенерчето в мен и стиснал картата ми в другата ръка, шефът на групата продължава да ме изучава с поглед. За миг ми се струва, че се колебае, че ей сега ще ме пусне да си ходя, но той подава картата на един от хората си:
— Прекарай я през ОС. Искам да се убедя, че е валидна.
Сърцето ми замира. ОС е Охранителната система, компютърна програма, където са вписани всички персонални кодове на хората от цялата страна. За да потвърдят моя, ще минат двайсет, а може и трийсет минути, в зависимост от броя на проверяваните в момента граждани. Не мисля, че наистина вярва, че съм с чужда карта, просто е решил да ми губи времето, докато някой ме проверява.