Алекс беше прав. Наистина е прекрасно — най-красивият залез, който съм виждала някога.
За известно време губя способност да се движа и да правя каквото и да било. Стоя там, дишам с пълни гърди и гледам. Но след малко страхът пропълзява в мен. Закъснях. Регулаторите сигурно са се объркали за времето. Сигурно минава осем и половина. Дори и да ме чака някъде из дългата ивица на залива, няма как да го открия и да се върна у дома преди вечерния час.
Очите ми започват да парят, светът пред мен плува във вода, сливайки цветове и форми в едно. В първия момент решавам, че плача, и толкова се стряскам, че забравям всичко друго, забравям разочарованието и притесненията, забравям Алекс, който сигурно ме чака някъде на брега, забравям и косата му, уловила последните слънчеви лъчи и блестяща като разтопена мед. Дори не мога да си спомня кога плаках за последен път. Сигурно са минали години. Избърсвам очите си с ръка и отново мога да виждам. Просто пот, казвам си и въздишам блажено; потя се и потта влиза в очите ми. Но оловната топка в стомаха си остава.
Стоя още няколко минути, възседнала колелото, и стискам силно дръжките, докато се успокоя. Част от мен иска да каже „майната му“ и да полети надолу по хълма, към водата, с протегнати напред крака и вятър в косите ми — майната му на вечерния час, майната им и на регулаторите, на всички. Но не мога; не бих могла; никога не съм го можела. Нямам избор. Трябва да се прибера.
Обръщам колелото и поемам с нежелание по обратния път. Адреналинът и вълнението се утаяват в краката ми, те натежават, като че са от желязо, и се задъхвам, преди да съм изминала и километър. Този път внимавам за регулатори и полицаи.
Из целия път си повтарям, че сигурно е за добро. Трябва да съм луда, щом се излагам на такъв риск само за да се срещна с някакво си момче на плажа. Така или иначе, всичко се изясни: той работи в лабораториите и в деня на оценяването сигурно се е вмъкнал в онази зала по съвсем невинен повод — да използва тоалетната или да напълни шишето с вода.
Най-вероятно съм си въобразила всичко — посланието, срещата. И сега той си седи в апартамента и си пише домашните. Вече е забравил за двете момичета, които срещна днес в лабораториите. Просто е любезен, затова размени няколко думи с нас.
„Така е по-добре“. Но колкото и да си го повтарям, странната празнина в гърдите не ме напуска. И на всичкото отгоре не мога да се отърся от острото чувство, че съм забравила нещо, пропуснала съм го или съм го изгубила завинаги.
Седма глава
От всички системи в организма — нервни, познавателни, сензорни — сърдечната система е най-чувствителна и уязвима. Ролята на обществото е да предпази тази система от инфекция и разпад, иначе ще бъде заплашено бъдещето на човечеството. Сърцето трябва да бъде защитавано, както защитавали летните плодове от инсекти, гниене и всякакви болести чрез механизмите на модерното земеделие.
Аз съм кръстена на Мария Магдалена, онази, която са искали да убият заради любовта. „Заразена с deliria в онова незряло общество, тя се влюбила в мъж, който не я искал и не могъл да я предпази“, „Плач Йеремиев“, Мария 13:1.
Научихме всичко това в часовете по библейски науки. Първо минахме книгата на Йоан, после на Матей, Йеремия, Петър, Юда и между тях на много други.
Казват, че последната любов на Мария Магдалена била най-голямата. Влюбила се в мъж на име Йосиф, стар ерген, който я намерил на улицата, съсипана и полудяла от делириума. Има известни спорове във връзка с личността на Йосиф — бил ли е той праведен, или не, поддал ли се е на болестта, или не, — но при всички случаи се е погрижил за нея. Опитал се е да я излекува и да й даде покой.
Но вече било твърде късно. Тя била съсипана от миналото си, от любовта, от злото, което сторила на другите и другите сторили на нея. Не се хранела, плачела по цял ден, притискала се в Йосиф и го умолявала да не я напуска, но не могла да намери утеха при него.
Една сутрин се събудила и видяла, че Йосиф си е отишъл, без да си вземе сбогом. Това я прекършило напълно, тя се проснала на земята и замолила Бог да я освободи от мъките.