Четвърта глава
Дяволът се промъкна в Райската градина.
Той донесе със себе си болестта — amor deliria nervosa — под формата на семе. То порасна в прекрасно ябълково дърво, което даде червени като кръв ябълки.
След малко сестрата ме въвежда в чакалнята, но Хана вече я няма — изчезнала е по един от стерилните бели коридори и оттам зад някоя от десетките бели и напълно еднакви врати. Въпреки че вратите са много, в помещението чакат поне десет момичета. Едно от тях седи на стол, приведено над формуляра си, пише, задрасква отговорите и пише отново. Друго пита притеснено една сестра за разликата между „хронично болестно състояние“ и „предболестно състояние“. Изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне — на челото й пулсира една вена, гласът й се извисява истерично — и аз се питам дали ще впише във формуляра „склонност към истерия“.
Знам, че не е смешно, но едва се въздържам. Слагам ръце на лицето си и изпръхтявам в тях. Когато съм нервна, винаги се смея и не минава нито един тест в училище, без да си имам разправии с даскалите заради това кикотене. Може би трябва да го запиша във формуляра.
Една сестра поема клипборда с бланката от ръцете ми и го преглежда, за да провери дали не съм забравила да отговоря на някой от въпросите.
— Лена Халоуей? — пита с ясен стегнат глас, присъщ като че ли на всички медицински сестри, като задължителна част от трудовата им характеристика.
— Ъ-хъ — отвръщам, но бързо се поправям. Леля каза, че оценителите ще очакват от нас добро възпитание и спазване на етикета. — Да, това съм аз.
Връхлита ме странно чувство, когато чувам истинското си име, Халоуей, усещам тъпа болка в основата на стомаха си. През последните десет години живеех с фамилията на леля ми — Тидъл. Името е тъпо, но поне не ме свързва с мама и татко. Освен това, Тидъл са истинско семейство. Халоуей са спомен от миналото. Но при официални случаи трябва да използвам рождената си фамилия.
— Последвай ме.
Сестрата сочи един от коридорите и аз тръгвам след потракващите й по балатума токчета. Стените са ослепително бели. Пеперудите в корема ми пърхат ли, пърхат, постепенно се издигат до главата ми, завива ми се свят и аз се опитвам да се успокоя, като си представям океана отвън, накъсаното му дълбоко дишане и чайките в небето, които приличат на хартиени въртележки.
„Скоро ще свърши — казвам си, — всичко ще приключи, ще си отидеш вкъщи и повече няма да мислиш за това.“
Този коридор сякаш няма край. Някъде пред нас се отваря врата и миг по-късно, докато завиваме, едно момиче минава покрай нас. Лицето й е зачервено, очевидно плаче. Сигурно оценяването не е минало добре. Мимоходом я разпознавам, тя беше една от първите, които сестрите пуснаха вътре.
Колкото и да се мъча да не мисля, ми става мъчно за нея. Обикновено оценяването продължава от половин час до два часа, но по всеобщо мнение, колкото повече те бавят, толкова по-добре за теб. Макар че невинаги излиза така. Преди две години Марси Дейви се бави всичко на всичко четирийсет и пет минути и събра всичките десет точки. А на следващата година Гори Уинд постави рекорд за най-дълго оценяване — три часа и половина — и получи само три точки. Явно е, че в оценяването има някаква система, но има и голям процент случайност. Понякога изглежда, че целият процес е измислен така, че да те плаши и обърква.
Изведнъж си представям как тичам по тези стерилно чисти коридори и ритам по всички врати. Но веднага усещам вина. Това е възможно най-лошият момент да проявявам съмнения в оценяването. Ругая Хана наум. Тя е виновна, защото ми наговори онези неща отвън. „Човек не може да е щастлив, ако някога не е бил нещастен.“ „Ограничен избор.“ „Трябва да избираме между хора, които са били избрани за нас.“
Аз пък се радвам, че някой ще го направи вместо нас. Радвам се, че не се налага да избирам… но още повече се радвам, че не трябва да карам някой друг да ме избира. Естествено за Хана щеше да е по-добре, ако още живеехме в старото време. С нейната златиста като ореол коса, ясносините очи, перфектните прави зъби и този смях, който кара всички в радиус от два километра да се обърнат към нея и също да се засмеят, това е напълно обяснимо. Дори и фактът, че е малко непохватна, й отива; на човек му се приисква да протегне ръка и да й помогне, да й носи учебниците например. Ако аз се спъна или разлея кафе по блузата си, хората отклоняват поглед. При такива случаи просто чувам мислите им: „Каква мърла!“ Когато съм сред непознати, всичко в главата ми става на каша, като започнал да се топи по улицата сняг, за разлика от Хана, която винаги знае какво да каже. Докато по света има такива като нея, нито едно нормално момче не би ме избрало: все едно да получи стара бисквита, при положение че си е мечтало за голяма купа сладолед, покрит със сметана, череши и шоколадови пръчици. Така че с радост ще приема моя списък с „одобрени партньори“. Това поне ми гарантира, че ще се събера с някого. Няма значение дали ме намира за хубава (макар че понякога ми се иска някой да си го помисли, поне за секунда). Няма значение, дори да съм едноока.