— Потрай само, пости да изминат: не ще ни спрат… И в манастиря се венчаваме…
— Прежалих се, да правят с мен подире каквото искат: ще ти дода… Ще ти дода сама, ако ще би и сред пътя да ме оставиш.
Па не могат и всичко да изкажат, не могат вече нищо да си кажат — забравят се мисли, думи не достигат. А горят сърца в гърди, че месечко преваля към западни вършини, снишат се звездици на заник и пак тряба да бързат да избягат, докато не ги е придебнала из ведри небеса румена зора.
И как омекна мъжка сила в гърдите на Делия — не сети и сам той. Сякаш му домиля за себе, че от толкоз братя и сестри един-едничък е останал той в порутена бащина къща. Па дожаля му и за Стояна, че е една по хубост и род в село, всички момци луди бяха пощурели подире й, ала тя никого не погледна — врече се нему, на луд Делия, който две на едно не може да сбере!
Ала нека му викат разпилейпрах, нека цяло село против него да стои, те ще го познаят! Той за Стояна живота си ще заложи, че нея няма да остави да сети неволя. И от Стояна няма да отстъпи ни крачка, само да се сберат веднъж. — Да доде неделя, да се причестят хората и още на понеделника вечерта през лозята право в манастиря ще се озоват.
Рано сутринта във вторник в село се разчу: Стояна бягала — пристанала на Делия и ги венчал през нощ игумена. Пак замъркаха стари баби, зажалиха родни и съседи. Заплака, зареди клета майка и скочи, без малко на манастиря щеше да отиде, невярна дъщеря да търси. Но не даде Стоенин баща; наведе той покорно побеляла глава и не възропта.
— Тъй била воля божия — този й бил на късметя, да й е простено от моята къща…
Па стана, повика самичък ратаите, запрегнаха брези биволи в колята и проводиха й всичката прикя у Делията.
Пак запърши се Делия, загради си широки двори, стегна си стара къща — няма го вечер да късней по кръчми, няма го празник да се щура несретен…
Присмиваха му се и засукваха мустаци едни застарели момци.
— Де да го видим сега де? — За жена живот не даваше, с къща се не заробваше — не усети как му хвърлиха примка на врата…
… Но те не знаят си думаше Делия, че Стояна за него махна ръка и на баща, и на майка, че сама на крака му дойде… Дойде да го причака при поповото лозе нея вечер, още звезди не бяха трепнали в модро вишине, още виторог месечко не бе сърп извил над горски усои. И първа му каза:
— Хайде в манастиря!
Че той се венча с нея и тя заляга сега да поднови бащината му къща, да се види и той наред с хората.
Работят и двамата, мъчат се да надсмогнат над залиси и шетня и вече в дворът им мука гойна крава, под сушината блеят вакли овци, а вярно куче помахва радостно опашка пред къщен праг.