Сред Титанидите Чироко се губеше — но в действителност бе висока метър и осемдесет. И цялата бе в черно — от капелата, като тази на Зоро в любимия комикс на Конъл, до ботушите. Лицето й се криеше в сянка, с изключение на носа, прекалено едър, за да бъде скрит. Захапала бе тънка пура, а в кобура й се мъдреше 38-калибров пистолет от синкава стомана. Чироко беше леко мургава, а дългата й коса бе прошарена със сребърни нишки.
Конъл пристъпи напред и се изправи лице в лице с нея. Не се страхуваше, отдавна очакваше този момент:
— Ти не си магьосница, Джоунс — подхвана той. — Ти си вещица.
За миг си помисли, че не са го чули заради врявата. Чироко не се помръдна. Обаче напрежението, струящо от блестящата му аура, буквално наелектризира въздуха. Шумът постепенно заглъхна. Всички Титаниди насочиха погледи към пришълеца.
Чироко Джоунс бавно вдигна глава. Стана му ясно, че го е наблюдавала — и то от самото начало. С най-пронизващите, но и най-тъжните очи, които бе виждал. Дълбоки, ясни и тъмни като антрацит. Изгледа го без да мига, като не пропусна да забележи кобура с колта на хълбока му и присвиващата се на сантиметри от него длан.
Извади пурата от устата си и оголи зъби в хищна усмивка.
— Ти кой си, по дяволите? — запита.
— Жилото — отвърна Конъл. — Дойдох да те убия.
— Искаш ли да го хванем, Капитане? — предложи една от Титанидите. Чироко махна с ръка.
— Не. Изглежда е въпрос на чест.
— Точно така. — потвърди Конъл. Знаеше, че повиши ли тон, гласът му ще стане още по-писклив, и позамълча, за да успокои дишането. Тя нямаше да позволи на тия добичета да свършат мръсната работа вместо нея. В края на краищата, май щеше да се окаже достоен противник.
— Пристигайки тук преди стотици години, ти …
— Осемдесет и осем — вметна Чироко.
— Какво?
— Пристигнах преди осемдесет и осем години. Не преди стотици.
Конъл не позволи да го разконцентрират.
— Спомняш ли си мъжа, който дойде тук заедно с теб? Един мъж на име Юджийн Спрингфилд?
— Чудесно си го спомням.
— Знаеш ли, че е оставил жена и две деца на Земята?
— Да. Знам.
Конъл пое дълбоко дъх и се изправи.
— Е, Джен е мой пра-прадядо.
— Глупости.
— Не са глупости. Аз съм негов правнук и дойдох, за да отмъстя за убийството му.
— Господине… Явно си падате по щуротиите, но тази ще е най-щурата в живота ви.
— Изминах милиарди километри, за да си разчистим сметките.
Той посегна към колана си. Чироко трепна, но Конъл не забеляза нищо, улисан в разкопчаването, за да захвърли с жест колана ведно с кобура на пода. Харесваше му да носи този пистолет. Носеше го, откакто бе пристигнал тук, откакто видя колко много люде се движат въоръжени. Намираше го за приятна промяна в сравнение с твърдите закони за личното оръжие в Доминиона.
— Ето. Знам, че си прехвърлила стотака и се биеш без грешка. Готов съм да започнем. Нека излезем и честно решим нещата. Ще се бием до смърт.
Чироко бавно поклати глава.
— Не можеш да доживееш до сто двайсет и три, синко, ако уреждаш всичко честно — тя погледна през рамото му и кимна.
Титанидата зад Конъл го цапардоса с празната халба по главата. Дебелото стъкло се строши и той се свлече на пода сред купчина оранжеви титанидски фъшкии.
Чироко се изправи и затъкна втория пистолет в ботуша си.
— А сега да видим що за мръсник е тоя.
На мястото имаше и Титанида-лечител — тя прегледа кървящата рана и съобщи, че потърпевшият вероятно ще оживее. Друга Титанида измъкна вързопа на Конъл и го отвори. Чироко наблюдаваше, пушейки.
— Какво има вътре? — попита тя.
— Нека видим… Пастърма, кутия с пълнители за пищова, кънки и… около трийсет комикса.
За Титанидите смехът на Чироко бе като музика, защото твърде рядко го чуваха. Останалите също се засмяха и заразглеждаха комиксите. Кръчмата се огласи от звънки възгласи и кикот.
— Дайте и на мене, приятели — обърна се Чироко към насядалите около масата.
Конъл се освести с най-жестоката мигрена в живота си. Усети, че се кандилка, и отвори очи за да види защо.
Откри, че виси с главата надолу от трикилометров склон.
Макар че скимтенето му причиняваше свирепо главоболие, не можеше да се спре. Писъкът беше висок, детски, почти беззвучен. После се издрайфа и насмалко не се задуши.
Целият беше омотан с въжета, сякаш от някой паяк. Можеше да движи единствено врата си, но доста го заболя, когато се заоглежда обезумял наоколо.
Беше привързан към гърба на Титанида, с глава към огромните бутове на чудовището, което като на магия се катереше по отвесната скала. Конъл изви глава и зърна как задните й копита драпат по издатини не по-големи от педя. С ужас и изненада видя как едно от „стъпалата“ се отчупи и рукна лавина от камъни, за да се изгуби в бездната.