Дерек Ланди
Демон шосе
(книга 1 от " Демон шосе")
Лаура Дж.
Запознах те със страшните филми, с книгите на Стивън Кинг и с неизброимите радости на ужаса.
Ти ме запозна със СтарКид.
Още не съм ти простил.
1
Дванадесет часа преди родителите на Амбър Ламонт да се опитат да я убият, тя седеше между тях в кабинета на директора, положила ръце в скута си, потискайки всичко онова, което ѝ се щеше да изкаже на глас.
— В това училище не заставаме зад смутителите на реда — заяви госпожа Коб. Беше пълна жена около петдесетте и носеше толкова затегната огърлица, че когато шията ѝ потрепери и лицето ѝ почервеня, Амбър очакваше главата ѝ просто да се изстреля като тапа, може би да отскочи от пода и да се търкулне под масивното ѝ импозантно бюро. Щеше да е приятно.
— Има причина да се намираме в първата тройка образователни институции във великия щат Флорида — продължи Коб — и знаете ли защо? Защото държим нещата със здрава ръка.
Замълча, за да подсили ефекта, сякаш казаното от нея трябваше по-скоро да се попие, отколкото просто да се изтърпи.
Коб леко наклони глава.
— Господин и госпожо Ламонт, не ви познавам добре. През изминалите години не е имало причини да ви каня тук. През годините досега поведението на Амбър бе напълно адекватно. Но дъщеря ви бе пращана в кабинета ми три пъти за последния месец заради търкания със съученици. Три пъти. Това, убедена съм, че ще се съгласите, е отвъд всякакви норми. Простичко казано, както се чувствам длъжна да го кажа, поведението ѝ през този срок се влоши до такава степен, че съм принудена, макар и със съжаление, да разсъждавам върху това дали няма промяна в обстоятелствата в семейството.
Майката на Амбър кимна съчувствено.
— Сигурно е ужасно за вас.
Родителите ѝ, както бе напълно очаквано, седяха напълно спокойни пред лицето на съкрушителната глупост. Този специфичен вид спокойствие — отдалечено, търпеливо, но от-време-на-време-преливащо-в-снизхождение, беше обичайното им състояние. Амбър му беше свикнала. Коб — не.
Бети Ламонт седеше на стола си в идеална стойка и перфектна прическа, облечена елегантно, но с престорена скромност. Бил Ламонт седеше с кръстосани крака, положил ръце с преплетени върху непретенциозната катарама на италианския му колан пръсти, с лъснати обувки. И двамата бяха красиви — високи, пращящи от здраве, добре облечени. Амбър имаше повече общо с госпожа Коб, отколкото със собствените си родители — всъщност Амбър напълно би могла да бъде и самата като Коб след четиридесетина години, ако не успееше да намери нужната твърдост да се придържа към диетата, както не спираше да си обещава. Единственото нещо, което сякаш бе успяла да наследи от комбинацията от гени на родителите ѝ, беше косата. Понякога Амбър си позволяваше да се замисли какво се беше объркало при нея — но не отделяше твърде много време да разсъждава върху тази мистерия. Подобни размисли водеха до доста студени и мрачни места в съзнанието ѝ.
— Става все по-лошо — продължаваше Коб. — Родителите на другото момиче в тази… свада да я наречем, ми довериха, че ще докладват за инцидента пред местния вестник, ако не предприемем нужните мерки. Аз, от своя страна, отказвам да бъда свидетел на това как доброто име на това училище бива обливано с кал само заради действията на една проблемна ученичка — при тези думи Коб заби поглед в Амбър, с идеята у никой от присъстващите да не остане и капка съмнение за кого става дума.
— Мога ли да кажа нещо? — попита Амбър.
— Не, не можеш.
— Зафрон е тази, която започна цялото нещо. Винаги си избира някой, който не е толкова красив и идеален като нея и приятелите ѝ.
— Тишина — остро я сгълча Коб.
— Просто казвам, че ако искате да вините някого, трябва да вините…
— Нямаш разрешение да говориш!
Амбър отговори на погледа ѝ.
— Тогава защо съм тук?
— Тук си, за да седиш, да мълчиш и да ме оставиш да говоря с родителите ти.
— Но аз мога да ви оставя да си говорите с родителите ми от което и да е друго място — отвърна Амбър.
Лицето на Коб почервеня, а шията ѝ потрепери. Амбър чакаше изстрелването на главата.
— Млада госпожице, ще пазиш тишина, когато ти кажа да пазиш тишина. Ще уважаваш авторитета ми и ще правиш, каквото ти се казва. Ясно ли ти е?
— Значи нямам право да се защи…
— Ясно ли ти е?
Майката на Амбър я потупа по крака.
— Хайде, миличка, остави сега милата бабка да се изкаже.
Очите на Коб се окръглиха като палачинки.