Принцесата на мрака каза…
Заета бях с училище и други неща. Имах НАИСТИНА странен ден.
Да си виждал ВАС напоследък?
Лудия шапкар99 каза…
И аз! Вчера изпусна дискусията. Какво мислиш за епизода от вторник?
Беше на линия по-рано. Занимаваше се с някакви ролеви игри, нещо такова. Защо?
Принцесата на мрака каза…
Просто исках да си поговорим. Карай. Много ми се спи, няма да чакам. Лекинка х
Лудия шапкар99 каза…
Неееееее! Не ме оставяй!
Амбър излезе от чата и си легна на леглото. Беше твърде голямо усилие да си свали дрехите. Да си измие зъбите пък изглеждаше като нелепо хабене на енергия. Едва успяваше да задържи очите си отворени. Чу, че родителите ѝ и другите си говореха, но не различаваше думите. Чуваше се смях. Вълнение.
Телефонът ѝ звънна, вибрирайки на хълбока. С изтръпнали пръсти го измъкна от джоба си и го приближи до ухото си.
— Аз съм — чу се гласът на Сали. — Току-що ми се обади Франк. Две ченгета са идвали във Файърбърд преди десетина минути и са питали за теб.
Слаби сирени забиха в главата на Амбър.
— Какво биха могли да искат? — уморено попита тя.
— Теб — отвърна Сали. — Казали, че си нападнала онези типове от следобед. Нападна ли ги? Казали, че единият от тях бил в болница.
Амбър се изправи със стон.
— Франк казал ли им е името ми?
— Разбира се, че го е казал, Амбър. Те са ченгета. Какво стана?
На вратата се позвъни. Амбър затвори и мушна телефона в джоба си, докато се изправяше. Стаята за миг се завъртя около нея. Когато се увери, че няма да се строполи на пода, стигна с франкенщайнска походка до прозореца. На алеята пред къщата имаше патрулна кола.
4
Разговорът в къщата замря, подменен от нов непознат глас. Мъжки глас. Делови. На Амбър ѝ се искаше да не е толкова изморена. Само ако можеше да подкара мозъка си на нормални обороти, щеше да е в състояние да обясни. Беше сигурна, че може да убеди ченгетата да разберат. Пое няколко дълбоки глътки въздух, за да прочисти главата си, и тръгна несигурно към вратата. Отвори. Ако смятаха да я изведат с вдигнати ръце, щяха да останат разочаровани. Беше твърде изтощена, за да вдига ръце.
Както звучеше, другите бяха останали в трапезарията, а Бил и Бети бяха въвели полицаите в дневната, за да разговарят. Амбър остана прилепена към стената, докато се приближаваше, в случай че имаше нужда от опора. Стигна до семейната снимка в коридора — единствената фотография в рамка, на която бяха и тримата, и спря. Оттук можеше да вижда от другата страна на коридора през отворената врата.
Двамата служители на реда стояха в дневната, в пълната си униформа, и разговаряха с родителите ѝ. Казваха нещо, но Амбър не можеше да се концентрира достатъчно, за да разбере смисъла на думите. Не знаеше защо се чувства толкова изтощена. Всички стояха в средата на стаята и се гледаха. Амбър размърда рамо, опряно в стената, после се поспря, като се съсредоточаваше върху онова, което казваше полицаят.
— … просто трябва да поговорим с нея, нищо повече.
— Амбър не се чувства добре в момента — отвърна Бил. — Може би ако се върнете утре, ще е поукрепнала.
— Господин Ламонт — каза полицаят, — разбирам какво се опитвате да направите. Моля ви, не мислете, че не съм наясно. Дъщеря ви може много да е загазила и вие искате да я предпазите. Разбирам това. Наистина. Но не ѝ правите услуга, като не ни допускате да поговорим с нея.
Въпреки умората, Амбър почувства как цялата се вледенява отвътре.
— Съпругът ми не лъже — обади се разстроено Бети. — Само се обадете на директор Гилмор, сигурна съм, че той ще гарантира за нас и за Амбър. Каквото и да смятате, че се е случило, аз просто съм сигурна, че не се е случило.
— Няма да се обаждаме на директора на полицията, дори няма да поставяме въпроса, преди да сме разговаряли с Амбър — отговори полицаят. — Има двама младежи, които се кълнат, че тя ги е нападнала.
— Едно шестнадесетгодишно момиче е нападнало двама мъже? — попита Бил. — И вие приемате това сериозно? Наистина ли си губите времето с подобни безсмислици?
— Ще изясним всичко, ако просто ни позволите да си поговорим с нея.
Бил постави ръце на хълбоците си и поклати отчаяно глава. Бети го изгледа.
— Ти си такъв перфекционист — рече. Разстроеният вид, който демонстрираше доскоро, беше изчезнал.
— Просто ми харесва нещата да са на чисто, — отвърна Бил. — А това… няма да е много чисто.