— Простете, какво няма да бъде чисто? — попита единият от полицаите.
Но Бил и Бети не му обърнаха внимание.
— Това е много специален ден — продължи да говори Бети. — Прекрасен ден. Шестнайсет години, чакахме този ден шестнайсет години. Случващото се в момента е просто дребно неудобство. Това е всичко.
— Госпожо Ламонт — понечи да се изкаже единият полицай, но Бил го прекъсна.
— Вече е в системата — обърна се той към жена си. — Вече е регистрирано.
— Не, не е — отвърна Бети. — Ей този каза, че дори не са повдигнали още въпроса. Гилмор ще зачисти нещата. И преди го е правил и за парите, които му плащаме, със сигурност ще го направи отново. Може би ще се наложи да закараш колата им в блатото по-късно тази вечер, само за да объркаш колегите им, но какво пък?
Полицаите се спогледаха.
Бил погледна жена си и се усмихна.
— Говориш сериозно, нали? Наистина ли искаш да го направим?
— Да — отговори Бети. — Наистина искам — тя взе едно палто от облегалката на дивана и го облече, издърпвайки ръкава надолу под китката, обвивайки го около ръката си.
— Ъ, моля? — обади се полицаят.
— Та кой от двамата искаш? — попита Бил.
Бети кимна към по-близко стоящия до нея.
— Ей този.
— Хубаво — вдигна рамене Бил. — Аз ще убия грозника.
— Ей — извика едрият полицай, но следващите му думи бяха заглушени от ръката на Бил, която покри лицето му.
Само че ръката не беше на Бил. Беше червена с черни заострени нокти по върховете на пръстите. Лицето на Бил също беше червено, но различно, променено, целият беше по-едър, по-висок, извисил се внезапно над полицая — чудовище с червена кожа и черни рога, които излизаха от челото му и се извиваха спираловидно, като на овен.
Демонът, заел мястото на Бил, блъсна главата на полицая в стената. Главата се смачка като празна кутийка от безалкохолно.
Партньорът на полицая отскочи шокиран назад, посегна към кобура, за да извади пистолета си, после си спомни за Бети и се обърна тъкмо в момента, в който тя се промени. В един миг беше Бети. В следващия — чудовище. Високо. Червено. С рога. Юмрукът ѝ мина право през гърдите му, изскачайки от другата страна в пръски кръв. Полицаят изгъргори нещо, което Амбър не успя да разбере. Бети отвори юмрук, пускайки долния край на ръкава, и издърпа ръката си, освобождавайки се както от палтото, така и от тялото на полицая.
Амбър се отдръпна и приклекна, докато мъртвият полицай се строполяваше на пода.
— Е — чу Бил да казва, — това свърши работа.
Бети се разсмя. Беше си нейният смях, определено, но идваше от устата на демон.
Вратата между дневната и трапезарията се отвори и Амбър отново се присламчи по-напред, за да види как Грант въведе всички в стаята. Гледаха шокирано касапницата.
Кърсти покри устата си с ръка.
Бил се обърна към тях.
— Можем да обясним.
Кърсти се втурна напред.
— Това е моето палто! Какво, по дяволите, Бети?
Коленете на Амбър омекнаха.
— Може ли да говорим за палтото ти по-късно? — обади се Грант. — Дали точно в този момент ще е възможно да поговорим за двете мъртви ченгета на килима?
— Ще се обадя на Гилмор — каза Бил. — Всичко ще оправим. Не е кой знае какво.
— Ама те са ченгета!
Демонът Бил махна с ръка.
— Малко се поувлякохме. Не трябваше да го правим. Доволен ли си? За тази вечер с Бети ще сме по-ниски от тревата, обещаваме. Убиваме Амбър и приключваме. Никакви убийства повече тази седмица.
Стомахът на Амбър се преобърна и тя внезапно почувства студ, по-силен от когато и да било в живота ѝ.
— Наистина съжалявам за палтото ти — обърна се Бети към Кърсти. — Ще ти купя ново.
Кърсти поклати глава.
— Беше в ограничени бройки. Вече не се намират.
Амбър се плъзна странично, забравила как да ходи, как да диша. Краката ѝ бяха натежали, като от камък, влачеха се по пода към спалнята ѝ, докато останалата част от тялото правеше всичко възможно да стои изправено. Падна през прага на колене, обърна се и протегна ръка нагоре, за да затвори вратата с безчувствени пръсти. Устата ѝ беше пресъхнала, а езикът ѝ се бе удебелил. Нещо ставаше в стомаха ѝ и тя падна напред, подпирайки се на ръце и колене, повръщайки върху килимчето, което бе в стаята ѝ от години. Но не издаде нито звук. Дишаше тежко и бълваше, но не издаде и звук.
Родителите ѝ бяха чудовища. Бяха им пораснали рога. Бяха убили полицаите. Родителите ѝ и техните приятели щяха да убият нея.
Бети я беше упоила. Ето какво беше направила. Успокоително или нещо такова, поднесено с храната. Не, с ко̀лата. Амбър загледа повръщаното по килимчето и се зачуди колко ли от лекарството се намираше в него.