Амбър се пресегна към вратата на апартамента, отвори тихо и пристъпи в коридора. Бели стени. Стигна до ъгъла и надникна.
В края на коридора имаше асансьор, врата към стълбището и прозорец. До прозореца, загледан над очертанията на градския пейзаж, стоеше висок мъж в сини дънки, черна тениска и захабени каубойски ботуши. На масичката до него имаше огледало, купа с благоухания и пушка.
Амбър се вторачи в пушката.
Притисна се към стената и затвори очи. Дишаше твърде шумно. Твърде шумно, щеше да я чуе, беше сигурна. Надникна отново. Той още гледаше през прозореца. А пушката още си стоеше на мястото.
Нямаше избор. Не можеше да се върне обратно, но не можеше да остане, където беше. Трябваше да направи нещо. Трябваше да се движи напред.
Потискайки порива да хукне колкото ѝ държат силите, Амбър направи няколко малки бавни крачки. Стигна до масичката, без да вдигне шум и хвана пушката. Тя издрънча в масата и мъжът се обърна. Беше хубав, някъде към средата на четиридесетте. В черната му коса имаше сиви кичури. Тесните очи бяха спокойни.
— Не е зле да оставиш това, преди да е гръмнало — каза.
— Махни се от пътя ми. Махни се от пътя ми или… ще те гръмна.
— Ръцете ти треперят — отбеляза той. — Дай ми я. — Бавно протегна лявата си ръка напред, Амбър отстъпи крачка назад и после изведнъж в другата му ръка се появи пистолет, а той го насочваше към главата ѝ. — Ето сега вече си наистина изплашена — каза той. — Сега искаш да избягаш с писъци. Това е напълно разбираемо. Но няма да се поместя. Няма да минеш през мен.
— Моля те — каза тя, а пушката вече се тресеше здравата в ръцете ѝ. — Те се опитват да ме убият.
— И защо тогава още не си мъртва? — попита той. — Остави пушката на масата и се върни в апартамента.
Сълзите се стичаха по страните ѝ.
— Моля те, не ме карай да се връщам.
— Свали пушката.
— Не разбирам какво става.
— Не съм този, който ще ти дава обяснения за това. Или ме застреляй, или остави пушката.
Амбър поклати глава, но осъзна, че при все това поставя оръжието на масата. Мъжът плъзна пистолета в кобура на колана си, преди да вдигне пушката.
— Вероятно дори не е била заредена — тихо издума тя.
— Не, беше заредена — отговори мъжът. — Щеше да ме разполовиш, ако беше дръпнала спусъка. Връщай се вътре, Амбър. Говорѝ с Имелда.
Нямаше голям избор. Амбър се върна по обратния път, поколеба се пред вратата, но накрая влезе.
Имелда я видя и вдигна пръст с молба да я изчака.
— Държим под око всичките ѝ приятели, нали? — заговори тя в слушалката, притисната до ухото. — Именно. Не бих се тревожила за това, Кърсти. Ще я намерим. Само въпрос на време е. Е, добре, трябва да затварям. Искам да проверя директорката в училището ѝ — Заслуша се. — Понеже след вчерашната чудна сценка, сега със сигурност знае, че директорката не е в нашия отбор. Да, умна съм. Ще ти звънна, ако чуя нещо. Чао засега.
Имелда затвори.
— Искаш ли да закусиш нещо? — попита, насочвайки се към кухнята. Сипа портокалов сок във висока чаша и я постави до селекция от кроасани и сладкиши. Чак тогава погледна отново към Амбър и зачака.
— Какво става? — попита Амбър.
— Наистина дълга история — отвърна Имелда.
— Отвън има един мъж с пушка.
— Това е мой приятел — Майло Себастиан. Няма нужда да се тревожиш за него. Трябва да се тревожиш за родителите си.
— Какво им има?
Имелда успя да се усмихне.
— Смяташ, че се държат необичайно? Това е, защото не ги познаваш много добре.
— Те са демони. Чудовища.
— О, Амбър… Всички сме чудовища. Метафорично, искам да кажа. Цялата човешка раса. Мразим, убиваме, причиняваме си отвратителни неща — на себеподобните и на планетата. Но ние, в нашия случай, също така сме и истински чудовища. С рога.
— Наистина не схващам и дума от това — отговори Амбър. — Моля те, просто ми кажи какво става.
— Ще ти обясня всичко. Но за начало ще трябва да ти покажа. Сега ще се променя, съгласна ли си? Ще се превърна в… така де, в чудовище, точно като родителите ти. И искам да запазиш спокойствие. Ще можеш ли?
Амбър преглътна, след което кимна.
— Няма да те нараня, само искам да ти покажа.
— Добре.
— Сигурна ли си?
Да.
— Добре. Още веднъж — искам да запазиш спокойствие.
В пълна безопасност си.
Кожата на Имелда стана червена, зъбите ѝ се изостриха, появиха се черни рога и всичко това отне по-малко от удар на сърцето.
Амбър закрещя, хвана някакво растение в саксия, метна го, но саксията не достигна целта си и се разби на пода.