Амбър залегна, мръщейки се от болка, и вдигна очи към осветеното нощно небе. Колкото повече се издигаше контейнерът, толкова повече се люлееше, а бризът се превръщаше във вятър, който ставаше все по-силен и по-студен, но поне беше в безопасност тук горе.
Контейнерът най-сетне спря да се издига. Тя обърна глава на ляво и видя Статуята на свободата. Оттук се виждаше Манхатън, а от другата страна на Хъдсън — Нюарк. Виждаше влекачите по реката — ярки светлини, които се носеха в черния мрак. Каква гледка.
Тя се обърна по стомах и се придвижи към ръба. Преди не бе имала проблем с високото, но това беше различно. Не беше вързана за виенското влакче в Дисни Уърлд. Не беше вързана за нищо.
Погледна надолу, надолу, чак до долу. Еха, какво разстояние. Внезапно се почувства уязвима и много лека, сякаш някой от по-силните пориви можеше да я избута от ръба. Наблюдаваше как се бият хората долу, но не можеше да различи кой кой е по начина, по който се движеха вътре и вън от светлината. Тя потърси създанието и се намръщи, когато не го видя. После улови движение с крайчеца на окото си — ето го, катереше се по стълба на крана.
Идваше за нея.
Тя се дръпна от ръба, застана на колене и ръце и долази до най-близкото стоманено въже. Хвана го здраво, изправи се и видя как създанието стигна до върха на крана и тръгна към нея.
— Майло! — изкрещя. — Грегъри!
Вятърът отнесе думите ѝ. Стоеше, стиснала въжето и наблюдаваше как създанието се приближава към нея. Не можеше да бяга, не можеше да се скрие, не можеше да се спаси, не можеше да се бори. Не можеше да се бори с това. Можеше само да умре. Погледна надолу. Можеше да сложи край на всичко сега. Да направи една крачка и да полети надолу. Ужасяващо, но безболезнено и определено по-добре от това, което я очакваше, ако останеше на място.
Ридаейки, Амбър вдигна единия си крак, поне опита. Но той не помръдваше. Опита да се хвърли, но тялото ѝ не се подчиняваше. Краката ѝ не помръдваха, ръцете не пускаха въжето.
— Моля те — прошепна сама на себе си тя, но тялото не слушаше. Отхвърляше заповедите ѝ. То тихо щеше да се отправи към смъртта, без значение какво желаеше тя. То искаше да се бори. Искаше да оцелее.
Тялото ѝ вибрираше от енергия, като електричество — енергия, която можеше да я накара да бяга бързо или да я накара да се застопори като задръстена машина, а тя гледаше как създанието приближава. Вече беше практически над нея. Сега щеше да се спусне, а тя нямаше път за бягство и то отново щеше да впие устата си в нея и да я убие. След това нямаше да оцелее. Без съмнение щеше да я убие, щеше да успее там, където се провалиха родителите ѝ, където се провали вещицата, където се провалиха вампирите и серийният убиец, и онзи от ресторанта. Как му беше името? Името на момчето от ресторанта, на което беше отхапала пръста? Как му беше проклетото име?
Брандън — това беше. Брандън.
Съществото се спусна върху контейнера и докато се опитваше да запази равновесие, Амбър пусна стоманеното въже и хукна към него. Отскочи, заби двата си крака в гърдите му и го запрати отвъд ръба. Тя се извъртя, като търсеше къде да се хване, но мятащите се ръце на съществото я сграбчиха за крака и тя също се озова във въздуха.
И двамата падаха.
Носеха се надолу.
Въртяха се из свистящия въздух.
Изведнъж нещо се блъсна в нея, усети две силни ръце около себе си и чу пляскането на огромни крила; гледаше как създанието пада на земята, далеч под нея и се разбива в отвратителна експлозия от кръв и телесни части, докато тя се издигаше нагоре.
Бъкстън я пусна, инерцията я понесе през въздуха, а ръцете и краката ѝ махаха безпомощно. Тя докосна земята и се сви на кълбо, претърколи се и накрая спря чудно болезнено.
Полежа за момент — приятен дълъг момент, след което вдигна глава и видя родителите си, които идваха за нея.
58
Амбър влетя тичешком в склада, хукна нагоре по стълбите, но се сети, че там горе ще се озове в капан, затова скочи обратно на долната площадка и прекоси склада. Нямаше къде да се скрие, освен зад двигателния блок.
Стигна до него и понечи да се скрие, но завари Едгар, който се спотайваше там. Той вдигна към нея очи, пълни със сълзи, а тя го удари и той се свлече. Приклекна до него и се заслуша в стъпките на родителите си.
— Не сме се побъркали — каза Бети, — нали, Бил?
— Никак даже — отвърна Бил.