— Доказа се — рече майка ѝ. — Впечатлени сме. Наистина. Хайде, излез, мила. Има много неща, за които да си поговорим.
Рамото на Амбър кървеше лошо. Не можеше да се бие с тях, не можеше да избяга. Бяха по-силни, по-бързи и по-добри. Имаше една-единствена възможност. Точно там, точно в този момент, имаше само един начин да избяга.
Тя бръкна в джоба си.
— Ще трябва да скроим план — продължи Бил. — Сияйния демон няма да е доволен от нито един от нас — най-вече от теб. Ще сме по-силни, ако сме заедно.
Амбър откъсна една клечка от кибрита, който беше взела от къщата на Едгар в Маями. Пусна клечката върху кръга, очертан с барут и се изправи.
Родителите ѝ се усмихнаха, Бил отвори уста да каже нещо, но Бети забеляза пламъците, сграбчи го и го изтика със себе си в кръга, точно преди пламъците да се срещнат и да посинеят.
И в този миг се озоваха в замъка на Сияйния демон, с петте арковидни врати, извратените гоблени и витражите.
Бил и Бети се въртяха объркани. По тяхно време призоваването беше означавало, че Демонът ще се яви пред тях. Амбър не си направи труда да им обясни, че вече не е така.
Дъхът ѝ кристализира, докато свикваше с новата среда.
Сега вече можеше да чуе далечните писъци и виждаше по-добре в мрака.
— Привет, Жокер — каза тя.
Родителите ѝ стояха заедно, докато гледаха как Жокера изниква от мрака. Тънки струйки пот размазваха пепелявия му грим, но режещата му усмивка беше по-свежа от всякога.
— Очаквах те — рече. — Тук ли е? Това там той ли е?
Опита се да види Едгар, който започна да се свестява, но Амбър му попречи. — Първо ми дай онова, което искам — каза тя.
Жокера поклати глава.
— Указанията на Господаря са ясни. Първо предаваш Грегъри Бъкстън и тогава ти давам това — извади от одеждата си стъкленичка с жълта течност.
Очите на Амбър се заковаха върху нея.
— Ами броячът?
— Изпий това — рече Жокера, — и белегът ще изчезне.
Тя не реагира веднага.
— Не, Жокер — твърдо каза тя, като че говореше на дете или на куче. — Не ти вярвам.
— Къде сме? — попита Бил.
Жокера го погледна и понечи да отговори.
— Господарят ти има работа с мен — сгълча го Амбър. — Забравѝ ги. Те са без значение. Трябва да се обръщаш към мен. Не ти вярвам, Жокер, така че няма да ти предам Грегъри Бъкстън, след като ми дадеш стъкленицата.
— Ама Господарят…
— Сияйния демон иска Бъкстън — прекъсна го Амбър, — а това може да стане само ако правиш това, което ти казвам.
Жокера облиза начервените си устни.
— Едновременно — каза. — Да, да, едновременно.
Тя не можеше да протака повече, така че сграбчи Едгар за яката и го изправи. Той изстена и едва не падна.
— Ето ти го — каза тя. — Това е Грегъри Бъкстън.
Жокера погледна към Едгар.
И кимна нетърпеливо.
Протегна с една ръка стъкленицата. С другата стисна метален нашийник, прикачен към верига.
Амбър избута Едгар от кръга, отскубвайки същевременно стъкленицата от ръката на Жокера, а Жокера щракна нашийника около врата на Едгар с отиграно движение.
Едгар се изправи на мига.
— Какво? Какво става?
— Какво наистина става? — попита и Бил. — Създание, какво даде на дъщеря ни? Какво е това?
— Подправчица — рече Жокера и се изкикоти. — Ще превърне кръвта ѝ в отрова.
Бил се пресегна към стъкленицата, но Амбър се отдръпна. Бети застана зад нея.
— Дай ми я — нареди Бил. — Веднага ми я дай, госпожичке.
Амбър се озъби.
— Майната ти, тате.
Той се хвърли към нея, тя го задържа с една ръка, докато с палеца на другата отпушваше стъкленицата. Майка ѝ посягаше отзад, като се опитваше да отскубне съда. Успяха да задържат китката ѝ, затова тя се наведе, хвана гърлото на стъкленицата между зъбите си и отметна глава назад. Жълтата течност се разля по гърлото ѝ и запари. Стигна до стомаха и запрати остри стрели от болка, а родителите ѝ отстъпиха назад, докато тя се свличаше на колене. Пред погледа ѝ потъмня. Не усещаше пръстите на ръцете и на краката си. Кръвта кипеше във вените ѝ. През замъглените очи виждаше как цифрите на китката постепенно изчезват.
И тогава, просто така, те изчезнаха, тя изохка, примига и вдигна поглед, за да види как Жокера ядосано дърпа Едгар за веригата.
— Ти си Грегъри Бъкстън! — крещеше. — Знам, че си! Само се опитваш да ме объркаш!
— Грегъри Бъкстън е на шейсет и пет и е чернокож! — извика Едгар. — Аз съм на четирийсет и шест и съм бял!
Жокера се намръщи и се опули насреща му.
— Всичките сте ми еднакви — промърмори.