В един от коридорите се появи все усилващо се сияние. Родителите на Амбър веднага извърнаха очи, а Едгар закри лицето си с ръце. Амбър стисна очи, когато по каменния под прогърмяха стъпки — толкова тежки, че усещаше вибрацията с подметките си.
— Как смееш да мамиш точно мен? — изрева Сияйния демон. Струящата от него светлина беше заслепяваща, дори през затворените очи, а гласът му се донасяше някъде отгоре. Беше се надвесил над нея, над всички тях. — Идваш в моя замък и се опитваш да измамиш мен?
Краката на Амбър се тресяха, тя отчаяно искаше да се свие на кълбо и да заплаче, но се насили да остане изправена.
Много дълго време не се чуваше друг звук. Дори далечните писъци бяха замлъкнали.
После Сияйния демон омекна.
— Погледни ме — каза.
Няколко секунди Амбър не помръдна. И определено не си отвори очите.
Но когато светлината започна да се оттегля и когато спря да боли, Амбър се осмели да погледне. За миг си помисли, че вижда същество с ужасяващи пропорции и невъзможни израстъци, но когато присвитите ѝ очи се нагласиха и с изчезването на светлината, сега виждаше, че фигурата беше нормална на ръст и не беше онова чудовищно нещо, което видя първоначално. Сияйния демон искреше с яростна светлина отвътре. Татуировки покриваха прозрачната му кожа като архипелази и черни острови сред море от горяща оранжевина. Лицето му беше спокойно. Имаше черни очи.
— Господарю Астарот — обади се Едгар, приклякайки на едно коляно, — херцог на Ада, когото ние смъртните зовем Сияйния демон, моля те само да ме преобразиш, господарю. До този момент не успявах да заслужа вниманието ти, но ето, най-сетне предизвиках любопитството ти като донесох едно момиче…
Сияйния демон го изгледа така, сякаш е нещо, в което е стъпил по грешка.
— Ти? Ти нищо не си ми донесъл.
— Но… но аз мога да ти предложа всичко — възрази Едгар и сведе глава. — Предлагам ти душата си, господарю. Всичко, което съм искал през нещастния си живот, е силата, която даряваш на смъртни като мен. Предлагам ти плътта си, за да я преработиш така, както намериш за добре. Предлагам ти душата си — да я оформиш както пожелаеш и съзнанието си — да го измениш, и…
— Не ми предлагаш нищо, което да не притежавам вече — отвърна Сияйния демон. — Та ти си извън кръга, дребно насекомо. Нямаш нищо, за което да преговаряш. Душата ти вече е моя.
Жокера се изкикоти и дръпна веригата. Едгар падна.
— Не! — извика той. — Чакайте, не трябваше да става така! Искам само сила! Моля те, само…
Още едно дръпване и думите му заглъхнаха. Жокера тръгна към един от коридорите и повлече подире си Едгар, който риташе и се противеше бурно. Протегна ръце към Амбър, но тя не помръдна от мястото си, от другата страна на сините пламъци и само го гледаше, докато не изчезна от поглед.
Амбър се обърна отново към Сияйния демон, за да види, че е насочил поглед към родителите ѝ, които все така бяха извърнали очи.
— Погледнете ме — нареди той и този път те се подчиниха. — Двама от групата ви са мъртви, както и моят представител на земята. А не съм получил нищо в замяна.
— Ние… ще се реваншираме — отвърна Бил. — Можем да…
— Не успяхте да изпълните своята част от сделката — продължи Демонът. — По-добре да побързате и да бягате.
Бил и Бети си стискаха ръцете.
Сияйния демон отново насочи взор към Амбър.
— И последно — ти. Ти ме измами, глупаво, глупаво момиченце. Мислиш, че след като Бъкстън е успял да ме заблуди, ти също имаш този шанс? Бъкстън е специалист по езотеричните дела. Ти можеш ли да се похвалиш със същото?
Амбър преглътна.
— Не — каза тя. — Но аз го открих за по-малко от три седмици, а ти го издирваш вече петнайсет години. Затова ми се струва, че не се справяш добре с откриването на който и да е, тъпако.
Сияйния демон зяпна.
— Не ми пука какви извинения имаш — продължи тя, докато значителната част от мозъка ѝ крещеше неистово срещу нея да си затвори устата, по дяволите. — Не ми пука дали възприемаш времето по различен начин, дали имаш безкрайно търпение и прочие простотии. Петнайсет години са си петнайсет години. Имал си предостатъчно време, за да се научиш да ровиш из Гугъл, вместо да седиш и да чакаш да се появи на демонския радар. Хайде стига, бе? Може да си светъл, но май не си от светлите умове, а?
— Ще те накарам да си платиш за всяко оскърбление.
— Сигурен ли си, че можеш да преброиш до толкова, скапаняко прост? Майната ти. Не ме е страх от теб. Хайде, тръгни след мен. Изпратѝ още някой от твоите представители подире ми и ще му видя сметката, както на последния.