Тя реши, че това вече ще го накара да избухне. Само че той се усмихна. Което беше по-лошо.
— Амбър — рече, — ти си смело момиче. Дори, по свой собствен начин, си доста умно момиче. Мога да накарам родителите ти да те избутат от кръга и тогава щеше да си моя играчка за цяла вечност. Но си има определен начин да правим нещата. Сделки. Преговори. Събиране на задължения. Отмъщение. Всички тези неща ги правя век след век. Технологиите не значат нищо за мен. Ако те пожелая, ще те имам. Тялото ти може да изчезне, но душата ти ще свети все тъй ярко.
— И все пак ти ме измами и ме оскърби. Не прощавам лесно наглостта. Родителите ще бягат, както и трябва — Сияйния демон се усмихна. — Но ти ще трябва да бягаш още по-бързо, защото Хрътките на ада ще дойдат за теб.
Сините пламъци затрептяха и угаснаха, а те внезапно се озоваха отново в склада.
59
На Амбър ѝ отне секунда да осъзнае къде се намира, да приеме онова, което ѝ каза Сияйния демон, след което се обърна, Бил се хвърли към нея, а в този миг се чу гласът на Майло:
— Спри.
Бил замръзна, макар че тялото му буквално кипеше от потискана агресия. Майло и Бъкстън стояха над Грант и Кърсти, които лежаха в безсъзнание. Майло си беше върнал нормалния вид, а пистолетът му беше насочен право в лицето на Грант.
— Ще ти платим десетократно повече от Имелда — започна Бил. — Само се махни, господин Себастиан. И на теб ще платим, господин Бъкстън. Това са семейни неща.
— Точно така — отвърна Майло и не помръдна.
Амбър наблюдаваше как пространството между двамата мъже се зарежда с напрежение и тогава се намеси Бети, като постави длан върху ръката на Бил.
— Трябва да тръгваме — каза тя. — Трябва да потеглим веднага.
— Не забравяйте приятелчетата си — обади се Бъкстън.
С бавни движения баща ѝ се приближи към Грант, а майка ѝ отиде при Кърсти. Амбър само стоеше и чакаше да погледнат към нея. Баща ѝ вдигна Грант за яката на ризата. На нея не обърнаха никакво внимание. Щяха да си излязат и да си тръгнат, а за нея — нула внимание.
— Извинете се! — изкрещя тя.
Всички се вторачиха в нея.
— Моля? — попита Бил.
— Извинете се — повтори Амбър, като се опитваше да контролира гласа си. Нямаше да заплаче. Не и пред тях. Никога повече. — След всичко, което ми причинихте, най-малкото можете да…
— Ти развали всичко — каза майка ѝ.
От тези думи Амбър онемя.
— Ние ти дадохме живот — намеси се баща ѝ. — Шестнайсет години нямаше нещо, което да ти липсва. Осигурявахме те, пазехме те, оставихме те да имаш приятели, да ходиш на училище… А можехме да не го правим. Можехме да те заключим на тавана. Само че ние ти позволихме да си поживееш. А ето… ето как ни се отплащаш.
Гърлото ѝ се беше свило.
— Искахте да ме убиете — отвърна.
— Нещата винаги приключваха така — заяви Бил. — Знаехме, че имаш само шестнайсет години и решихме да те оставим да ги прекараш както желаеш. Позволихме ти да си щастлива, Амбър.
— Вие мислите… че съм била щастлива?
— Това беше най-доброто. А ние сме добри родители.
Бил кимна.
— Бяхме много добри родители. Някога да сме ти викали? Да сме те наказвали? Оставихме те да си живееш живота, както си искаш. Да не мислиш, че е наша вината, задето нямаше нито един приятел в истинския живот? Нас ли обвиняваш за това? Не че се оплакваме. Едничкото хубаво нещо на социопата — никой нямаше да рови много в изчезването ти. Бяхме чудесни родители и се опитвахме само да ти дадем един хубав живот.
Амбър се намръщи — това звучеше просто невероятно.
— Смятате, че сте ми правили услуга?
— Всяка минута — отвърна Бети, — всяка секунда от шестнайсетте ти години беше възможна, защото искахме да захраниш силата си. Това е предназначението ти, Амбър. Винаги е било. Не си била създадена за друго, също както брат и сестра ти не бяха създадени за друго, освен да поддържат нас, да можем да продължим. Не става дума за теб. Това не е твоята история, Амбър, това си е нашата история. Няма да предадем юздите на младото поколение, не и когато сме по-добрите, по-бързите, по-умните, по-смелите. Заслужаваме си нашата сила и нашия живот, понеже сами сме си ги изковали. А ти? Твоето поколение? Очаквате всичко наготово. Никога не ви се е налагало да работите, да работите наистина, за каквото и да било. И какво сте заслужили? Наистина, какво сте заслужили?
— Възможност — отвърна Амбър.
— Ти пропиля своята — каза Бил. Преметна Грант през рамото си. — Ти провали всичко за всички. Имелда умря заради теб. Уби Алистър. А сега ние трябва да бягаме, а ти… Представа си нямаш какво те чака.