— Е, мисля, че разбрах къде е източникът на проблема. Ако това е начинът, по който възпитавате Амбър, то никак не се изненадвам на абсолютната липса на уважение към висшестоящите.
— Разбира се — намеси се Бил, спокоен както обикновено. — Какво пък им е толкова важно на висшестоящите? По мое мнение се взимат твърде на сериозно. Възниква ви някакъв дребен проблем, който раздухвате излишно много, довличате мен и Бети от другия край на града за някаква среща, от която очевидно ние трябва да треперим от ужас, седите си тук на това нелепо огромно бюро като мини-деспот и вярвате, че упражнявате някаква страшна власт над нас. Бети, ти чувстваш ли се вече сплашена?
— Още не — сладко отвърна Бети, — но съм сигурна, че скоро ще усетя първите признаци.
Амбър положи всички усилия на волята си, за да не се гърчи на стола си. Беше виждала подобна ситуация достатъчно пъти, за да е наясно какво се задава и това винаги я караше да се чувства неудобно. Родителите ѝ проявяваха малко търпимост към хора, на които гледаха като на дразнители, а размерът на наказанието спрямо тях зависеше изцяло от това как се чувстваха в дадения момент. Единственото, с което Амбър не беше наясно, бе колко далеч възнамеряваха да стигнат в този ден.
Твърде обикновените очи на Коб се присвиха.
— Очевидно крушата не е паднала далеч от дървото. Сега виждам откъде дъщеря ви се е научила на отношение.
Госпожа Коб в момента не беше много повече от куца антилопа гну, от онези, които Амбър бе гледала по научно-популярните филми. Родителите ѝ бяха лъвовете, които дебнеха из високата трева и приближаваха от две страни. Коб не знаеше, че е антилопа, разбира се. Нито беше наясно, че е куца. Смяташе, че тя е лъвът, че силата е в нея. Нямаше и най-малка представа какво предстои.
— Току-що на практика се повторихте — посочи ѝ Бил. — Освен това, изглежда говорите изцяло с клишета. И ние поверяваме тъкмо на вас да образовате дъщеря ни? Май ще трябва да преразгледаме това си решение.
— Нека ви уверя, господин Ламонт — отвърна госпожа Коб, поизправяйки стойката и заглаждайки блузата си, — няма да ви се налага да се тревожите повече за това.
— О, отлично — щастливо се обади Бети. — Значи ще напуснете училището?
— Не, госпожо Ламонт, дъщеря ви е тази, която ще напусне.
Бети се засмя учтиво.
— О не, не мисля. Бил?
Бил извади телефона си, който донякъде на шега наричаше най-могъщия телефон във Флорида, и набра някакъв номер.
— Не разрешаваме използването на мобилни телефони в кабинета на директора — заяви госпожа Коб.
Бил не ѝ обърна внимание.
— Грант — рече и се усмихна, когато някой отсреща вдигна. — Извинявай, че ти се обаждам посред бял ден. Не, не, нищо такова. Все още не, де. Не, виж, искам да ми направиш една услуга, ако е възможно. Директорката на училището на Амбър, познаваш ли я? Тъкмо тази, да. Моля те, искам да бъде уволнена.
Леките пръсти на главоболието започнаха да барабанят в черепа на Амбър. Ето значи колко далеч имат желание да стигнат днес. Чак до самия край.
— Благодаря ти — каза Бил. — Поздрави Кърсти от мен.
Бил затвори и погледна към Коб.
— Всеки момент ще получите обаждане.
Коб въздъхна.
— Това никак не е забавно, господин Ламонт.
— Не се притеснявайте, съвсем скоро определено ще стане доста по-забавно.
— Вече взех решението си. Няма смисъл да се спори по…
Бил вдигна пръст, за да я накара да запази тишина.
Коб се подчини за около четири секунди общо, преди отново да заговори.
— Ако не желаете да говорите разумно по въпроса, тогава няма какво повече да си кажем. Жалко е, че не успяхме да изгладим не…
— Моля ви — прекъсна я Бети. — Изчакайте един момент.
Коб поклати глава и в този миг телефонът ѝ зазвъня. Тя буквално подскочи.
— На ваше място бих вдигнала — посъветва я нежно Бети. — За вас е.
Коб се поколеба. Телефонът звънна още два пъти, преди тя да вдигне.
— Ало? Да, да, сър, аз просто… моля? Не можете да направите това — тя извърна лице. Вече беше пребледняла, а гласът ѝ стихна. — Моля ви. Не можете да направите това. Аз не съм…
Амбър чуваше свободния сигнал от мястото си. Коб седеше вкаменена. После раменете ѝ започнаха да притреперват и Амбър осъзна, че директорката плаче.
На Амбър взе да ѝ се повдига.
— Бил — обади се тя, — може би няма нужда да я уволняваме, а?
Бил не ѝ обърна внимание и се изправи.
— Добре тогава — рече. — Амбър, ще те оставим да се връщаш в час. Днес си на работа в ресторанта, нали? Опитай се да не ядеш нищо, днес за вечеря ще има патица.