Родителите ѝ се насочиха към вратата, а Амбър се обърна към Коб, която бързо се изправи.
— Моля ви — повика тя, бършейки сълзите от очите си. — Съжалявам. Очевидно сте много важни хора и… Амбър очевидно е много специално момиче.
— Много специално — потвърди Бил, с единия крак вече извън кабинета.
— Съжалявам, че не успях да разбера това по-рано — продължи Коб, измъквайки се забързано иззад бюрото. — Специалните ученици заслужават специално отношение. Толерантност. Заслужават толерантност и… и разбиране. Свобода на действие.
— Свобода на действие, толерантност и разбиране — повтори Бети, като кимаше. — Това винаги са били нашите опорни точки за щастлив живот.
— Моля ви — каза Коб. — Не позволявайте да ме уволнят.
— Е, не знам сега — отвърна Бети. — Всъщност това е решение на Амбър. Амбър, смяташ ли, че госпожа Коб трябва да запази работата си?
Имаше една част от Амбър — някаква потайна и далечна част, която искаше да каже „не“, която искаше да накаже директорката за нейната креслива арогантност, за нейната дребнавост, но това беше частта, която не мислеше за Коб като за личност. Независимо колко много не харесваше тази жена, Амбър не беше готова да съсипе живота ѝ, само за да ѝ даде урок.
— Ъ, да, нека си я запази — отвърна Амбър.
— Благодаря ти — отвърна Коб, а цялото ѝ тяло се отпусна. — Благодаря ти.
— Един момент — намеси се Бил и се върна в кабинета. — Госпожо Коб, вие ни обвинихте, че сме лоши родители. Ако искате обратно работата си, ще трябва да направите повече от това да се извините.
— О, да — присъедини се и Бети, пляскайки с ръце от задоволство. — Трябва да се молите.
Амбър се вторачи в родителите си с невярващ поглед, а Коб се намръщи.
— Моля?
Усмивката на Бети се изпари.
— Молѝ се, казах.
Амбър беше сгрешила. Смяташе, че познава пълната гама наказания на родителите си, но това беше едно ниво отвъд всичко. Това беше отмъстителност, сякаш търпението им вече се изчерпваше по някаква ска̀ла, невидима за всички останали. Това беше нещо съвсем ново.
Коб стрелна бързо Амбър с очи, после отново насочи поглед към Бил и Бети.
— Ъ… моля ви — тихо промълви тя. — Моля ви, мога ли да задържа работата си? Аз… умолявам ви.
Бил вдигна рамене.
— Ами добре — той махна към вратата. — Тръгваме ли?
Те излязоха от кабинета, госпожа Коб остана да стои насред стаята, докато сълзите се стичаха по страните ѝ, а те мълчаливо стигнаха до края на коридора. Тъкмо преди родителите ѝ да завият надясно към паркинга, а Амбър — наляво към класните стаи, Бил я погледна.
— Това момиче, с което си имала „свада“, — попита той — Зафрон, нали така? Тя не ти ли беше приятелка?
— Когато бяхме малки — отвърна меко Амбър.
Той кимна, позамисли се, после се отдалечи.
Майка ѝ я потупа по рамото със съчувствен вид.
— Децата могат да са толкова жестоки — рече и последва съпруга си.
2
Главоболието, което се надигаше още от обяд, най-сетне удари с пълна сила в края на часовете, пробождайки дълбоко с тънки игли от болка слепоочията на Амбър. Тя глътна два Тиленола и към средата на смяната ѝ в ресторанта, болката утихна до тъпо пулсиране нейде из задната част на черепа.
— Родителите ми стават все по-странни — каза тя.
Сали вдигна поглед от списанието, което четеше.
— Моля?
— Родителите ми — повтори Амбър, докато бършеше масата. С всички сили се стараеше да звучи нормално. — Стават все по-странни.
— Че това възможно ли е?
— Не мислех, че е възможно. Обаче знаеш ли какво направиха днес? Извикаха ги в училище и докараха директорката ми до сълзи. Тя буквално проливаше сълзи. Молеше се и всичко останало. Те… те я травмираха. Беше много зле.
Сали се понамести и се облегна на плота в червено-жълтата си тениска „Ресторант Файърбърд“ със замислен вид.
— Това — рече най-накрая — е жестоко. Щеше да е супер яко моите родители да можеха да накарат моята директорка да се разплаче, когато бях тийнейджър. Когато моите две започнат гимназия, ми се иска аз да карам тяхната директорка да се разплаче. Ненавиждах моята. Ненавиждах всичките си учители. Все разправяха, че доникъде няма да стигна. Ама виж ме сега, а? На трийсет и три, без квалификация, сервитьорка в скапан ресторант с неонов Елвис на стената.
Амбър вдигна два палеца.
— Направо изживяваш мечтите си, Сали.
— По дяволите, така си е — отвърна Сали. — И, ей, родителите ти проявиха поне веднъж интерес, нали така? Това не е ли нещо все пак?
— Май… да.