— Добре — каза Амбър, — хубаво, нарочно беше.
Те кимнаха, сякаш са били наясно през цялото време. Но не си тръгваха.
— Изкара ме лъжец пред хората — заяви Брандън.
Амбър се опита да се концентрира върху Дан.
— Каза, че ще се махнете.
— Боже — отвърна той, докато правеше физиономия. — Не бъди толкова груба.
— Добре — каза тя, — не биваше да го правя. Съжалявам. Беше глупаво. Много съжалявам. Моля ви, оставете ме да се прибера.
— За последен път — отново занарежда Дан — не те спираме. Не те спираме да правиш каквото и да било. Защо ти е толкова трудно да го проумееш? Наистина ли си толкова тъпа? Наистина ли си толкова проста? Спри да се държиш с нас като с лошите в цялата работа, ясно? Ти си тази, дето замери приятеля ми с шейк. Ти си тази, дето ни изрита. Ти си тази, дето побягна. Ти си тази, дето ме събори да падна. А коляното ми кърви, това знаеше ли го? Обаче аз оплаквам ли се? Правя ли проблем? Не, не правя. А ти? Не спря да обръщаш цялата работа на някаква скапана драма.
— Не ми…
— Какво? Какво беше това?
— Не ми е добре.
Коленете ѝ започнаха да омекват и тя протегна ръце напред, за да се закрепи, сграбчвайки ризата на Дан. Той се намръщи и отблъсна ръката ѝ, а тя се препъна, при което Брандън вече беше там, награби я, изправи я…
… и я удари.
Болката не беше нищо в сравнение с буйстващата стихия в главата ѝ, но юмрукът му я разлюля, изостри вниманието ѝ и тя го видя да разглежда собствените си кокалчета, сякаш бе изненадан, че го е направил, а след това всичко се задвижи страшно бързо и когато усети ръка върху лицето си тя захапа здраво и чу истински вой.
Погледът ѝ се проясни. Ужасеното лице на Брандън изплува пред очите ѝ. Тя го удари с цялата сила, на която бе способна, и челюстта му се раздроби около юмрука ѝ.
Мигът се разтегли до вечност.
Тя гледаше юмрука си.
Беше странно — в здрача кожата ѝ изглеждаше почти червена.
По-тъмно червено от кръв, обаче, от кръвта, която бълваше тържествено на каданс от развалината, която бе представлявала лицето на Брандън. Тя ли го правеше? Какво се случваше? В този миг, в този разкошен миг, Амбър намери време да се зачуди дали не си въобразява тази част. Несъмнено това беше някаква странна халюцинация, резултат от адреналина и онези усилващи се болезнени мигрени.
Само че сега нямаше мигрена. Нямаше никаква болка. Вместо това се чувстваше… прекрасно. Чувстваше се свободна. Чувстваше се…
Могъща.
Времето отново тръгна. Кръвта опръска тениската ѝ, а Брандън падна на земята и сега, когато тя отново можеше да възприема нормално, Амбър чу гъргорещ писък. Покрил с ръце лицето си, той се влачеше като обезумял възможно най-надалеч, оставяйки след себе си кървава диря. Дан се отдръпна, зяпнал в нея, с побеляло лице, с широко отворени очи — в краен, краен ужас.
Тя го беше направила. Кръвта и писъците и счупените кости. Това не беше халюцинация. Тя го беше направила.
Вдигна покритата си с кръв ръка. Отново нормална кожа. Това беше добре. Нормалното беше хубаво.
Нещо в устата ѝ. Нещо с вкус на мед. Тя го изплю. Пръстът на Брандън падна на земята.
Амбър се обърна и побягна.
3
По ръцете ѝ имаше кръв.
Не в метафоричния смисъл, не в образния смисъл на думата, макар и това да го имаше, разбира се, а в съвсем буквалния, физически смисъл — имаше реална кръв върху реалните ѝ ръце, и се оказваше изненадващо трудно да я отмие. Амбър жулеше яростно, поглеждаше резултата и продължаваше да жули. Стори ѝ се, не за пръв път, че ръцете ѝ са съвсем дребни. Ако останалата част от тялото ѝ беше пропорционална на ръцете ѝ, тогава сигурно едва ли щеше да е такава мишена. Такива мисли я спохождаха, докато изтъркваше кръвта от себе си.
— Амбър? — Чу се гласът на майка ѝ от другата страна на вратата на банята.
Амбър се погледна в огледалото над мивката — с широко отворени паникьосани очи.
— Да? — отвърна, сдържайки гласа си с всички сили.
— Всичко наред ли е?
— Всичко е наред — отговори Амбър. — Ей сега излизам.
Амбър чу, че майка ѝ се поколеба, а после тръгна по коридора.
Спря крана и огледа ръцете си. За един нелеп миг ѝ се стори, че все още са целите в кръв, но после затвори очи и поклати глава. От бясното търкане бяха почервенели и нищо повече. Нямаше нужда въображението ѝ да преиграва по този въпрос. Имаше си достатъчно неща, за които да откача и без това.