Свали седалката на тоалетната и седна, поемайки дълбоки глътки въздух, докато обмисляше фактите. Да, тя сериозно беше наранила онзи младеж, но беше действала при самозащита и беше сама срещу двама. Наистина вярваше, че ченгетата биха застанали на нейна страна по този въпрос, само да не беше го наранявала толкова драматично.
Амбър се намръщи. Как му беше името? Името на момчето, чието лице беше съсипала?
Брандън, ето как. Тя се радваше, че го помни. По някаква причина ѝ се струваше важно, че помни името му, след онова, което му беше причинила.
Нямаше намерение да го прави и нямаше никаква представа какво се беше случило. Беше чувала разни истории за адреналина, за това какво може да накара човешкото тяло да направи. Майки, които вдигат коли от малки дечица и разни ей такива. Предполагаше, че е било възможно адреналинът да ѝ е влял достатъчно сила, за да троши кости само с един удар, но колко пък сила беше необходима наистина, за да отхапеш нечий пръст?
Самата мисъл я караше отново да ѝ се повдигне.
Изправи се, огледа се в огледалото. Кожата ѝ беше бледа и на петна, а косата ѝ представляваше заплетена, разрошена бъркотия. Очите — лешникови на цвят, със златни точици и единствената част от тялото, която не мразеше — бяха почервенели от плач.
Отиде в стаята си, смени изцапаната с кръв тениска с блузата, която продавачката в магазина твърдеше, че я разхубавява. Амбър не беше сигурна дали ѝ вярва, но блузата си беше хубава, макар и да не изглеждаше особено добре върху нейното тяло. Осъзна, че ръцете ѝ треперят.
Седна на ръба на леглото. Разбира се, че трепереха. Тя беше в шок. Имаше нужда от помощ. От съвет. От утеха.
За пръв път от детските си години имаше нужда от родителите си.
— Е, по дяволите — промърмори си тя. Струваше си да опита.
Чу ги в кухнята, докато приключваха с последните приготовления за вечерята. Амбър прекоси коридора, с тежка оловна крачка. Къщата ухаеше на патица, сготвена до съвършенство, и в обикновен ден щеше да накара стомаха ѝ да закъркори. Но единственото, което стомахът ѝ съдържаше в момента, беше цял рояк пърхащи пеперуди. Опита се да си спомни кога за последно беше говорила с родителите си за нещо важно. Или последния път, когато бе говорила с тях за каквото и да било.
Не можа да се сети.
С пресъхнала уста влезе в кухнята. Бил проверяваше патицата във фурната. Нито следа от Бети. Амбър усещаше как куражът ѝ се изпарява. Трябваше и двамата да са в помещението едновременно. Нямаше да се справи само с единия. Дали? Или беше условие, което сама си поставяше, само за да има претекст да се откаже?
И, просто ей така, куражът ѝ я изостави.
Облекчението премахна сковаността от ставите ѝ, тя се отпусна и се измъкна назад, без Бил дори да разбере, че беше стояла зад него. Върна се в стаята си. Може би щеше да повдигне въпроса по време на вечерята, ако се отвореше някоя дупка в разговора. В двустранния разговор, разбира се, тъй като Амбър рядко изявяваше желание да даде своя принос с някакво мнение. Вероятно нямаше да се отвори дупка, обаче, но дори и да станеше, това едва ли беше подходяща тема за разговор. След вечеря, тогава, или по-късно вечерта, или…
Амбър влезе в стаята си, но Бети вече беше там, с кървавата тениска в ръце.
— Чия е тази кръв? — попита майка ѝ.
Амбър търсеше отговор, който така и не дойде.
Бети метна тениската на леглото, приближи се до Амбър и взе ръцете ѝ в своите.
— Ранена ли си? — попита. — Някой нарани ли те?
Амбър поклати глава.
— Какво стана? — попита Бети. — Кажи ми, Амбър.
— Добре съм — успя да продума Амбър.
Майка ѝ се взря дълбоко в очите ѝ, сякаш търсеше истината, заключена някъде вътре.
— Кръвта не е моя — тихо каза Амбър.
— А чия е?
— Във Файърбърд. Едни типове.
Бети я пусна и направи крачка назад.
— Колко бяха?
— Двама. Проследиха ме. Нападнаха ме.
Бети придоби странно изражение.
— Амбър, слънчице, ти какво направи?
— Нищо не съм направила — извика Амбър, а думите внезапно започнаха да се изливат. — Защитавах се. Не съм сторила нищо нередно. Те бяха нападателни клиенти. Изгонихме ги. Видях ги по път за вкъщи, а те тръгнаха след мен. Те ме нападнаха, Бети. Двама на един.
— Защитавала си се? Добре ли си?
— Аз… добре съм. Наистина.
— А те как са?
Амбър този път се смути.