— Ъъ, ами аз… не знам. Единият, мисля… мисля, че му счупих челюстта. И му отхапах пръста.
— Ухапала си му пръста?
— Отхапах му пръста.
— О, слънчице — рече Бети, прегръщайки Амбър. Амбър се смръзна. Не знаеше кога последно ръцете на майка ѝ я бяха прегръщали така. — И си сигурна, че нищо ти няма?
— Сигурна съм. Адреналинът просто… добре съм.
— Това случвало ли се е и преди? Този изблик на сила?
— Не — отвърна Амбър, докато се чудеше колко ли време трябва да стои така. — За пръв път.
— А как си, като изключим тази случка? Как се чувстваш? Имаш ли главоболие? Гадене?
— Ами… малко. Как разбра?
Бети отпусна прегръдката и погледна дъщеря си с истински сълзи в очите.
— Бети? — обади се Амбър. — Мамо? Добре ли се чувстваш?
Бети се засмя, нервен смях, който рязко прекрати.
— Добре съм, Амбър. Просто… Минала си през много травмиращо изпитание и съм… успокоих се, че си добре.
— Ще кажеш ли на Бил?
— Разбира се — след което Бети се усмихна — най-красивата усмивка, която Амбър бе виждала на лицето ѝ. — Не се тревожи изобщо. Той ще иска да му разкажеш подробно. Както и останалите.
Амбър се намръщи.
— Останалите? Бети, не, моля те, не искам никой да…
— Глупости — заяви Бети, отмятайки всички възражения на Амбър, махвайки с едната ръка, докато с другата изваждаше телефона от джоба си. Тънките ѝ пръсти танцуваха ефирно по бутоните и само след броени мигове беше изпратено групово съобщение до всички.
Седяха на леглото, докато чакаха другите да пристигнат. Бети разпита Амбър за училището, за приятелите ѝ, за работата ѝ във Файърбърд и слушаше, докато Амбър разказваше. Това беше ново усещане за Амбър, да говори за тези неща на собствената си майка. За пръв път, откакто можеше да си спомни, Бети изглеждаше истински заинтригувана от нея и от живота, който водеше. Кимаше и се усмихваше, задаваше нужните поясняващи въпроси на нужните места, и когато чуха първата кола да спира пред къщата, Бети се наведе и я целуна по челото.
— Толкова се гордея с теб — нежно каза тя.
Сълзи избиха в очите на Амбър, неканени, като крадец, който се вмъква в дома ѝ и това беше също толкова шокиращо.
— Иди да посрещнеш другите — заръча Бети. — Аз ще помогна на Бил с вечерята. Хубаво, че избрахме по-голяма патица днес.
Амбър изчака Бети да излезе, преди да потърка очи. Кокалчетата на ръцете ѝ се навлажниха. Усещаше непонятно стягане в гърдите, от което дишаше странно. Изправи се и изчака един момент да се успокои. Не можеше да е сигурна, но подозираше, че това означава да имаш любящ родител. Всъщност се оказа, че това е леко притеснително преживяване.
На вратата се звънна и тя отвори. Двама от най-близките приятели на родителите ѝ — Грант и Кърсти Ван дер Валк, които живееха на пет минути от тях, така че не беше изненадана, че пристигнаха първи. Онова, което я изненада, обаче, беше усмивката на лицето на Грант — широка почти колкото гръдния му кош.
— Привет, хлапе — поздрави той Амбър и я прегърна. Никога не я бе наричал хлапе преди. Нито пък някога я беше прегръщал. Ухаеше на скъп афтършейв, използван в умерени количества.
Той отстъпи назад, все така усмихнат. Имаше прическа, която винаги бе напомняла на Амбър за Елвис Пресли в късните му години, само бакенбардите не бяха толкова смехотворни.
— Как мина днес с онази твоя директорка? Татко ти ми каза, че си я пощадила. По-добър човек си от мен, да знаеш!
— Това никога не е било под въпрос — обади се и Кърсти, която също даде прегръдка. Ако Грант беше Елвис, то Кърсти бе Присила — красива, червенокоса и толкова чудесно жизнерадостна. А днес цялата ѝ жизнерадост бе насочена само и единствено към Амбър. — Как си? — попита тя нежно, сякаш това бе разговор, предназначен само за тях двете. — Добре ли се чувстваш? От колко време продължават мигрените?
— Не от твърде дълго — измънка Амбър, като вече започваше леко да се плаши от цялата тази работа. Да нямаше мозъчен тумор, за който всички вече бяха наясно?
Тогава Кърсти се ококори.
— Мили Боже, ухае разкошно. Ти ли им помогна да сготвят?
Амбър се пробва с усмивка.
— Не ме пускат да доближавам фурната — отвърна и ги въведе в дневната, където не след дълго към тях се присъедини Бил. Докато си разговаряха на общи теми, той стоеше до Амбър, обгърнал с ръка рамото ѝ, както правеха гордите родители по телевизията.
Тогава на вратата отново се звънна и Амбър се извини. Никой от родителите ѝ си нямаше роднини, така че тази малка групичка приятели отдавна запълваше липсата на семейство. Предполагаше, че при това положение, те представляваха нейни чичовци и лели, макар те да се бяха отнасяли с нея със същата хладна незаинтересованост, с която беше свикнала.