— Да се концентрирам ли над нея? — прошепнах аз.
Но не за да съм по-тиха, просто нямах сили да говоря.
— Пробвай и двете — отвърна той. — Представи си как сандъкът се отваря и книгата е в ръцете ти. И не изпускай мисълта за човешката си емоция.
Усещах главата си твърде тежка, за да я удържам, и се наведох над сандъка.
— Това са прекалено много неща, за да си ги представя едновременно, татко.
— Така е, Софи, но можеш да се справиш.
Справих се. Продължавах да си представям лицето на мама, докато се фокусирах над мисълта как отварям сандъка и изваждам гримоара, без да допускам в главата си усещане за пълна изцеденост на силите.
И най-после стъклото помръдна.
— Ето — промърмори баща ми с блеснал поглед. — Почти успяхме.
Очаквах стъклото да се отмести на една страна и да падне или нещо такова. Вместо това то просто изчезна като сапунено мехурче. Беше толкова изненадващо, че ръцете и на двама ни се стовариха върху рафта.
Баща ми се протегна и взе книгата. Тя изглеждаше като всяка друга стара, прашна книга, след като се озова извън магическия сандък. Черната кожена подвързия бе избеляла и миришеше на мухъл.
Той разлисти страниците, а аз не издържах и се строполих на пода, подпирайки се на най-близката лавица. Имах чувството, че наблюдавам баща си отдалече или все едно сънувам. Погледнах ръката си и се зачудих дали цялата съм толкова бледа.
— О, боже мой! — възкликна баща ми.
Помислих си, че може би трябва да се притесня заради ужасения начин, по който гледаше, но дори това ми костваше твърде големи усилия.
— Какво откри? — едва промълвих.
Той обърна паникьосания си поглед към мен, но в първия миг сякаш изобщо не ме забеляза.
— Ритуалът… той е… О, Софи!
Миг преди да изпадна в безсъзнание, видях как книгата падна на земята и се отвори на място, където ясно личеше скъсаната страница.
Двайсет и втора глава
Когато се свестих, лежах на едно от канапетата в библиотеката точно под големия прозорец и Кал държеше ръката ми.
— Дежа вю — казах аз и се загледах в сребристите искри на магията, която лекуваше кожата ми.
Той ми се усмихна едва-едва, но очите му все още бяха приковани към бързо зарастващата рана на ръката ми.
Огледах се и видях баща ми да стои до канапето със загрижено изражение. Изведнъж си припомних всичко. Сандъкът, книгата.
Липсващата страница.
Баща ми кимна едва доловимо, но аз и без това се досещах, че не трябва да казвам нищо пред Кал. Сега, след като нямах усещането, че умирам от кръвозагуба, забелязах колко обезпокоен е баща ми заради липсващата страница.
Сякаш прочел мислите ми, а доколкото знам, е способен на това, той каза:
— Искам да си починеш тук за малко, Софи. Щом се почувстваш по-добре, ще обсъдим в кабинета ми последиците от това, което упражнявахме.
— Явно е било някое много тежко заклинание — отбеляза Кал и постави нежно ръката ми обратно на канапето.
— Да — отвърнах аз. — Баща ми ме учеше да контролирам силите си. А аз малко прекалих.
Баща ми се доближи до мен и за огромна моя изненада ме целуна по челото.
— Съжалявам — каза нежно. — Но също така и много се гордея с теб.
Беше ми трудно да говоря заради буцата, заседнала в гърлото ми, така че само кимнах.
— Ще бъда в кабинета си. Ела да поговорим, когато се почувстваш по-добре.
Щом баща ми излезе, вдигнах ръка, за да разгледам мястото на разреза. Вече нямаше и следа от него, даже бих могла да се закълна, че дори белегът от демоничното стъкло изглеждаше по-блед.
— Явно способността да лекуваш, е най-яката магическа дарба — казах на Кал.
Устните му потрепнаха:
— Да, но невинаги съм бил на това мнение.
— Какво имаш предвид?
— Заради това се озовах в „Хеката“.
Наострих уши. Винаги съм се чудела как някой толкова праволинеен като Кал би могъл да сгази лука.
— Наказали са те, защото си излекувал някого?
— Като възстановиш нечий току-що счупен крак, някак си привличаш внимание върху себе си — каза той.
— Ясно. А като го направи, имаше ли много крясъци и сочене с пръст? При мен имаше.
Той се засмя.
— Да, тя определено не преливаше от щастие, че я излекувах.
Седяхме толкова близо един до друг, че коленете ни се докосваха. Той ухаеше приятно на свежа трева и слънце.