— Голяма гадост, а?
Той ми махна да вляза вътре.
— Затвори вратата след себе си.
Веднага, щом го направих, той отвори едно чекмедже. На дневната светлина в кабинета гримоарът изглеждаше дори по-зле. Все още имах усещане за заплаха, идваща от него, и изпитах желание да скръстя ръце пред гърдите си.
— Омагьосах една друга книга да изглежда като тази и оправих стъклото — отвърна той на неизказания ми въпрос. — Въпреки това трябва да я върна скоро. Магията няма да трае вечно. — Той остави книгата на бюрото си. — Вече я прегледах три пъти. Ритуалът за призоваване на демони липсва.
Предпазливо взех книгата и я отворих. Усещах магията в нея още докато бе в сандъка, но изобщо не бях подготвена за вълната, която ме удари. Беше все едно да блъснеш лицето си в стъклото на бързо движещ се автомобил. Очите ми се насълзиха само като я гледах. Разлистих първата страница, но там нямаше разбираеми думи, само някакви непознати символи.
Все пак разпознах някои от тях. Приличаха много на татуировките на Ванди.
Преди да успея да разгърна нататък, я оставих на бюрото.
— Боже, какво беше това — прошепнах.
Баща ми кимна.
— Сега разбра ли защо исках ти да свършиш основната работа по отваряне на сандъка? Нямаше как да го направя сам и после да имам сили да я разгърна.
— А сега ми кажи — започнах и се отпуснах на един от кожените столове. — Как изобщо разбра какво търсиш? Вътре няма никакви думи.
— Не беше лесно. Дори аз не си давах сметка колко могъща е тази книга.
Той я отвори и аз направих болезнена гримаса, но понеже не виждах вътрешността на страниците, не усетих магията този път. Той обаче потрепери.
— Този гримоар е написан на езика на ангелите.
— В такъв случай не би ли трябвало да е някаква нежна музика като на арфа, а не такива страховити йероглифи?
Баща ми или не ме слушаше, или реши да игнорира въпроса ми.
— Това, което не разбирам, е защо точно този ритуал липсва — промърмори той едва ли не на себе си. — От всички, описани вътре, защо точно този?
— И кога е бил взет — добавих аз.
Баща ми примига срещу мен, сякаш едва сега си припомни, че и аз съм в стаята.
— Какво?
— Откога стои тази книга в библиотеката? От 1939? 1940? Дали страницата е била откъсната през последните седемдесет години, или още преди гримоарът да бъде заключен там?
— Изобщо не се бях замислял за това. — Той потърка носа си с ръка. — Все по-любопитно и все по-любопитно.
Погледнах го изненадано.
— Казвам го понякога. — Макар лицето му да беше угрижено, той някак си успя да изглежда развеселен. — От „Алиса в страната на чудесата“ е. Много на място, не мислиш ли?
Да, определено. Само дето заешката дупка на нашата Алис се оказа много зловеща.
Престорих се, че разглеждам лавицата с книги в другия край на кабинета. Очаквах скучни книги за история на магическото общество, икономика на зооморфите, и не че нямаше такива, но мярнах и интересни заглавия, като например книги на Роалд Дал. Баща ми се издигна с няколко сантиметра в очите ми.
— Мислиш ли, че този, който е превърнал Ник и Дейзи в демони, е взел липсващата страница?
— Би трябвало. А това е лошо.
— Много повече от лошо — каза той и се намръщи. — Софи, Вирджиния Торн е призовала демон, за да го използва за оръжие. Мога да предположа, че който е направил Ник и Дейзи демони, е имал същите мотиви.
— Но това е много шиб… много неприятно.
Той ми хвърли една полуусмивка.
— Мисля, че думата, която щеше да кажеш, описва ситуацията най-точно.
— Какво ще правим сега?
— Нищо не можем да направим, освен да чакаме и да видим какво ще се случи.
Почуквах с нокти по ръката си. Никога не съм била особено добра в прикриването на емоции, а страхът направо ме караше да се треса вътрешно. Който и да притежава този ритуал, би могъл да си направи цяла армия демони, стига да поиска. А ако магическото общество разполага с такава армия срещу Окото? Представих си Арчър, проснат окървавен в краката на някакъв демон, а светът бе потънал в ужас.
— Да се чака, е залюхано — казах аз, опитвайки се да запазя гласа си ведър.
— Не съм сигурен какво точно значи това, но споделям усещането — каза той и върна гримоара обратно в чекмеджето.
Изправих се.
— Татко, наистина ли мислиш, че ако намерим кой го прави, можем да предотвратим война?