— Не знам — отвърна той замислено. Гледаше към мен, но като че ли не ме виждаше. — Надявам се.
Не беше кой знае колко успокоително, но и с толкова трябваше да се задоволим.
Почти бях стигнала до вратата, когато баща ми се обади:
— Софи, преди да си тръгнеш, би ли ми казала защо носиш медальон на свети Антоний в джоба си вече няколко дни?
— Какво?
Изведнъж си спомних за монетата, която Арчър ми даде. Неохотно бръкнах в джоба си и му я подадох.
— Просто я намерих. Как разбра, че е в джоба ми?
Той я завъртя между пръстите си.
— Усетих магията, която излъчва. Медальоните на свети Антоний са много силни магически предмети. Вещиците са ги използвали масово през Средновековието, когато са пътували. Може да я дадеш на някого и да я използваш, за да му покажеш местонахождението си по телепатичен път. Много е полезно, ако си се загубил или са те пленили, което често се е случвало. — Той ми върна монетата. — Не съм изненадан, че си я намерила, в мазето на „Хеката“ е пълно с такива.
Е, това обясняваше много неща. Таен убиец на демони и крадец. Боже, как си ги избирам такива.
Смятах да се върна и да подремна, но щом отворих вратата на стаята си, заварих вътре Ник и Дейзи. Ник държеше снимката на майка ми, а Дейзи се беше излегнала на леглото ми и разгръщаше книгата „Тайната градина“.
— Това майка ти ли е? — попита той. — Много готина мацка.
Макар Ник вече да не ме дразнеше така нечовешки, не бях особено въодушевена, че двамата с Дейзи ровят из нещата ми.
— Какво правите тук?
Ник свирна през зъби, докато оставяше снимката на нощното шкафче.
— Само дойдохме да видим как си. Чухме, че си пострадала по време на някакво заклинание днес.
— О! Ъ-ъ… да. Имах малко упражнения с баща ми. Но сега съм добре.
Ник се метна на леглото до Дейзи и сложи ръце зад главата си.
— Аха, ясно. Онези работи с дишането и концентрацията.
— Пълна загуба на време — промърмори Дейзи, докато разглеждаше илюстрация на Мери Ленъкс, разхождаща се по коридорите в Мисълтуейт.
Не обърнах внимание на този коментар.
— Е, както виждате, вече съм добре. Благодаря за загрижеността.
Ник с подчертана неохота се надигна от леглото.
— Мисля, че тук сме нежелани, любов моя — каза на Дейзи и я дръпна за ръката.
— Но още не сме говорили със Софи за партито — заяви тя, а гласът й съдържаше намек за хленч.
— Какво парти? — попитах аз.
— За рождения ти ден — усмихна се Ник. — Явно от Съвета готвят голям купон.
Заради това, че с майка ми непрекъснато се местехме, от осемгодишна не бях имала парти за рождения си ден. А и тогава не беше кой знае какво. Нещо ми подсказваше, че този път от Съвета замислят грандиозно празненство.
— Няма нужда да се занимават с това — казах и пъхнах ръце в джобовете си. — Особено на фона на всичко, което се случва.
Ник ми хвърли една вълча усмивка.
— Това е то магическото общество. Вдигат празник, докато Рим гори.
Дейзи обви ръце около него.
— Ще бъде забавно. Всички ще излязат за…
Тя изведнъж се сепна и усмивката й се изкриви в болезнена гримаса. Кръвта сякаш се изтегли от лицето й и тя пребледня. Главата й се отпусна и Ник я хвана под мишницата.
— Дейзи?
Тя се подпря на таблата на леглото и си пое няколко пъти дълбоко дъх. После вдигна глава и отвори очи. Почти очаквах да са кървавочервени като на Алис в нощта, когато уби Елодия, но си бяха с обичайния зелен цвят.
— Добре съм — каза тя. — Просто малко… предозиране с магия. Нищо притеснително няма.
Лицето на Ник се изкриви тревожно, но Дейзи му махна.
— Добре съм — повтори и го задърпа към вратата. — Нека да оставим Софи на мира да си почине малко. Изглежда ми зле.
Не може да съм изглеждала по-зле от нея, но не казах нищо и двамата с Ник си тръгнаха. Изведнъж усетих познатата миризма на горящо дърво. Но този път не беше халюцинация. На таблата на леглото ми имаше два горещи и димящи отпечатъка от длани.
Двайсет и четвърта глава
През следващите три седмици следях по-внимателно Ник и Дейзи. Нямаше други подобни „претоварвания“ с магия, но сякаш и двамата пиеха повече от обичайното и всеки път, когато се навиваха да дойдат на „йогата за демони“, си тръгваха твърде бързо.