Напротив. Или поне така си мислех. Причините, поради които реших да се подложа на Очистването, бяха твърде заплетени, за да ги изредя. Изведнъж нещо ми прищрака.
— Значи затова си толкова въодушевена от цялата работа с мен и Кал, нали? Мислила си си, че ако си намеря някой друг, няма да искам да се подлагам на Очистването.
Нямаше нужда да отговаря. Руменината по бузите и сведеният й поглед ми говореха достатъчно.
— Видях как Алис уби Елодия. Мислех си, че съм чудовище. Заради това исках Очистването, а не заради Арчър.
Магията се надигаше в мен. Пластмасовият манекен до нас изтрака, а косите ни се наелектризираха.
— Очистването би могло да ме убие — продължих аз. — Трябва да си пълен идиот, за да рискуваш живота си заради гадже.
Джена се отдръпна, сякаш я бях зашлевила, и аз осъзнах какво съм казала току-що.
— О, Джена — започнах и пристъпих към нея. — Нямах предвид…
— Не — извика тя. — Разбрах много добре. Ти си кралицата на демоните, а аз съм пълен идиот, който се е оставил да бъде убит от едно чудовище.
— Не съм казвала това.
— Не се налагаше да го казваш.
Направо е невероятно, че преди малко се смеехме и шегувахме с идиотския ми костюм.
— Джена — казах аз, но тя поклати глава и си тръгна.
Двайсет и пета глава
Партито за рождения ми ден щеше да се проведе в зимната градина — онази огромна стъклена зала, пълна с растения. Всички папрати бяха украсени с виолетови панделки и лампички. Група феи се бяха настанили в ъгъла и свиреха на някакъв сложен инструмент, а музиката, която звучеше от него, беше нежна и някак твърде меланхолична като за рожден ден.
Не че се чуваше особено добре, де. По-рано следобед се беше разразила буря и дъждовните капки удряха силно по стъкления покрив. Бях седнала до прозореца и ми се струваше, че дъждът се стича по стъклото като поток сълзи.
Спомних си за последното си празненство за рожден ден, когато бях на осем, и реших, че въпреки ледените скулптури, шампанското и огромната торта с формата на абатство Торн, предпочитам детското празненство с игра на боулинг и клоун с костюм на плъх.
Сигурно това имаше нещо общо с факта, че роклята ми тежеше поне двайсет килограма, от короната ме болеше главата, а най-добрата ми приятелка не ми говореше.
Огледах се, но не открих Джена. Избягваше ме от онзи ден в магазина за дрехи. Може би така бе по-лесно. Ако е решила да тръгне по пътя на вампирите, ще бъде по-малко болезнено, ако вече не сме приятелки. Но тази мисъл не ми помагаше да се почувствам по-добре.
В залата имаше поне сто души, до един в лъскави костюми. Усмихваха ми се и се приближаваха да ми честитят рождения ден. Всички носеха подаръци. Мраморната маса до вратата бързо се отрупваше с красиво опаковани пакети. Въпреки това имаше едно странно напрежение във въздуха, сякаш всички полагаха неимоверни усилия да се забавляват. Смеховете бяха твърде силни, а усмивките — пресилени. Сигурно са се притеснявали, че с баща ми ще ги унищожим с поглед, ако не се забавляват така, все едно не са били на по-хубаво парти.
Бях подпряла чело на стъклото, но всъщност не исках да виждам отражението си от толкова близо. Лисандър беше донесъл роклята следобед и остана, за да ме гримира. Затова изглеждах като блестяща бомба в лицето. Дори голите ми рамене бяха покрити с бляскава пудра.
Няколко сервитьори обикаляха из залата и носеха табли с чаши, пълни с някакъв блещукащ виолетов буламач. Не съм сигурна дали бяха от обичайните слуги в Торн, или са били специално наети за партито. Носеха бели ризи и черни панталони, а на лицата си имаха сребристи маски. Един мина покрай мен вече три пъти и аз си вземах всеки път по една чаша, само за да я излея после в най-близката саксия.
— Защо си толкова навъсена, рожденичке?
Обърнах се и видях Ник и Дейзи с по един кристален бокал в ръка. По жилетката на Ник имаше виолетови петна. По зачервените им бузи и блесналите очи можех да се досетя, че това не им е първото питие за вечерта.
— Това е моето парти и ако искам, ще съм намусена — отвърнах и се изправих.
— Това парти е малко скапано — каза Дейзи и протегна ръка да намести лавровия венец на косата си.
— Винаги можеш да отвориш някой подарък, за да видиш дали няма да те разведри някак — предложи Ник и кимна към масата с пакетите. Някои от тях мърдаха. Един се въртеше в кръг над останалите, а друг се катереше нагоре-надолу като паяк, използвайки свободните краища на панделката вместо крака.