Преглътнах.
— Хм, знаете ли, добре съм. Някой от вас да е виждал Джена?
Двамата се спогледаха, но преди да успеят да кажат каквото и да било, същият сервитьор отново се изпречи пред мен. Уф! Какъв му бе проблемът на този? Да не би някой да му бе платил да напие дъщерята на председателя или нещо подобно?
Хванах Ник и Дейзи и ги отстраних от пътя на сервитьора.
— Вие двете за какво точно се скарахте? — попита Дейзи.
Тъкмо се канех да й разкажа цялата история, когато руса вещица в яркочервена рокля се спря пред нас.
— Здравей — каза тя задъхано. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но исках да ти честитя рождения ден, София.
— Добре — казах аз. — Благодаря.
Очаквах да си тръгне, но тя си стоеше насреща ми и се усмихваше. Всъщност и на трима ни.
— За мен е голяма чест да се срещнем — каза ентусиазирано. — И с вас. Чух… — Тя завъртя поглед и се изчерви. — Чух, че демоните могат да проявяват предмети от нищото. Вярно ли е?
Примигах насреща й неразбиращо. Какво, по дяволите, искаше?
— Да — отвърнах. — Вещиците също го могат. Просто е въпрос на…
Преди да успея да довърша, Ник се поклони, махна с ръка и вече държеше букет бели рози.
— Напълно вярно е — каза той и подаде букета на вещицата. — Разбира се, това е много малка част от способностите на демоните.
— Поразително! — изписука вещицата.
Изведнъж в очите на Ник проблесна опасен пламък.
— О, това е нищо — каза той. После се наведе напред и прошепна: — Ако пожелая, мога да взривя тази страхотни бална зала, преди да успеете да мигнете с прекрасните си очи. Мога също така да…
— Достатъчно, това вече е ужасно, Ник — казах аз и дръпнах и двама им с Дейзи настрани от вещицата.
— Мисля, че видях баща си, така че ще отидем при него, довиждане! Благодаря, че дойдохте!
Щом се отдалечихме малко, се обърнах към Ник:
— Какво беше това?
Той отново отпи от чашата си.
— Това бях аз, който им даде каквото си търсят. Искат от нас да сме такива едни страшни, могъщи създания, които могат да убият до един членовете на Окото заради тях. Затова са ни създали, нали така?
Дейзи го хвана за ръката.
— Скъпи, може ли да отложим разговора за убийствата. Това все пак е рожден ден.
Тя подчерта последното изречение с леко хълцане и на мен наистина ми писна от тях. Исках да говоря с Джена. Или с Кал. С някой нормален. Е, доколкото приятелите ми са нормални. И трезвен, да не забравя.
— Може би все пак ще ида да разгледам подаръците — казах им аз.
Направих не повече от четири крачки и онзи сервитьор отново се изпречи пред мен.
— Желаете ли питие, госпожице? — попита и ми протегна подноса.
— Виж какво, господинчо — отвърнах и леко се препънах в роклята си. — Не знам дали не искаш да…
Погледнах го в лицето и видях очите му зад маската.
— Сигурно се шегуваш!
Двайсет и шеста глава
Въпреки че не можех да го видя, ми се стори, че Арчър повдигна вежда.
— Коя се предполага да си? — попита той тихо.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да гледам колкото се може по-безизразно. Ако някой ни гледаше, щеше да си помисли, че просто разговарям с някой сервитьор, а не се срещам с убиец на Окото насред тяхна територия.
— Хеката — казах аз и си взех една от чашите на подноса.
— Какво правиш тук?
Той сви рамене и успя да си придаде елегантен вид дори с униформата на келнер.
— Кой не обича партитата? А и си помислих, че може да носиш пак онази синя рокля.
Пръстите ми се стегнаха така силно върху кристалната чаша, че не знам как не я счупих.
— Ти си луд. Или просто идиот. Или пък луд идиот. Защо не си се омагьосал в нещо поне?
— Никой от тук присъстващите не ме е виждал на живо — отвърна той, като се правеше, че преподрежда чашите по подноса си. — Така че маската ми е достатъчна. Ако бях използвал магия, само щях да привлека излишно внимание. Разбира се, нямаше да се налага да се вкарвам в цялата тази беля, ако ти просто беше дошла да се срещнем преди три седмици.
Може да е било заради светлината или от маската, но ми се стори, че видях гняв в очите му.
— Не можех — отвърнах и се усмихнах, сякаш е казал нещо забавно.