Повярвах, че наистина го мисли, което беше странно. Още по-странна беше усмивката й, когато ми каза:
— Тъкмо говорих с някои от гостите за решението ти да не се подлагаш на Очистването. Много се радваме.
Чудесно. Най-личното ми решение се развява като повод за светски клюки по време на парти.
— Е, това май ви е за пръв път — опитах се да се пошегувам аз. — Да сте доволна от мен.
Тя направо ми изкара акъла, като се разсмя. Беше тих, кратък, но все пак смях.
Преди да успее да ме изуми с още нещо, баща ми се приближи. Носеше дълга черна роба и жезъл с нещо като нар на върха.
Нямах идея като кого се е маскирал. С г-жа Касноф само си кимнаха, затова предположих, че вече са се поздравили по-рано.
— Забавляваш ли се? — попита баща ми с такъв обнадежден поглед, че се насилих да се усмихна ведро.
— Да, това е най-хубавият ми рожден ден!
Мисля, че прекалих малко, но той изглеждаше облекчен.
— Добре, Знам, че е малко прекалено, но това е първият твой рожден ден, на който присъствам, и искам да е специален.
Вина и други неприятни чувства се разбушуваха в мен. За да не забележи баща ми, насочих вниманието си към масата с подаръците. Онзи подарък все още се носеше над останалите и правеше кръгчета. Щом го погледнах, той се плъзна към мен и се приземи нежно в ръцете ми.
— Мисля, че този много иска да го отвориш — каза Кал.
Опаковъчната хартия беше виолетова със сребриста панделка, която се вееше около пръстите ми, сякаш е под вода. Беше красиво, но магията, която се излъчваше от него, беше невероятно силна. Сигурно е от заклинанието да се носи във въздуха. Най-после дръпнах панделката.
Първо усетих миризмата. Онази специфична металическа миризма, която се появява преди буря. Изведнъж се появи червена светкавица и се чу гръм. Чух как някой до мен, баща ми или Кал, изкрещя и след това се оказах по гръб и усещах силна болка в рамото.
Ушите ми бяха като натъпкани с памук, но ми се струваше, че хората крещят, и виждах как тичат около мен. Това ми напомни за бала, когато седях в локвата от пунш, гледайки целия хаос около себе си. Изведнъж болката в рамото ми стана толкова силна, че извиках. Над главата ми се бяха струпали много хора, но забелязах как един сервитьор с маска си пробива път сред тълпата. Устните му бяха стегнати и ми се стори, че видях страх в познатите, кафяви очи. Почти отворих уста, за да кажа на Арчър да се маха по най-бързия начин, но осъзнах колко глупаво би било. Изведнъж хората се раздвижиха и той изчезна.
Над мен се появи лицето на Кал. Не го чувах, защото ушите ми бучаха, но съм сигурна, че ми каза да лежа неподвижно, което не беше никак трудно.
Той държа ръката ми, докато болката не изчезна, и усетих замаяно чувство на спокойствие. Така че съвсем безгрижно го наблюдавах как изважда петнайсетсантиметрово острие демонично стъкло от рамото ми. Веднага, щом го извади, болката отслабна, но знаех, че белегът ще остане.
— Този подарък не ми хареса — промърморих.
Баща ми се надвеси над мен, подложи ръка под гърба ми и ми помогна да се изправя. Ръкавът му се набра нагоре и видях няколко парченца от демоничното стъкло, забити в кожата му.
— Добре съм — каза той, преди да съм попитала. — Кал ще ги извади по-късно. Ти как си?
Рамото ми гореше, но не усещах болка и като изключим шока да бъда пронизана внезапно и съборена на земята, бях екстра.
— Добре, мисля. Какво беше това, самоделна бомба?
Опаковката на подаръка се въргаляше на пода, а панделката се виеше като змия. Кал стъпи върху нея и тя се успокои.
— Нещо такова — каза той мрачно.
— Беше омагьосано да те намери — добави баща ми.
Изглеждаше толкова загрижен и ядосан, че реших да не го закачам.
— Слава Богу, че не са успели да докопат кой знае какво количество демонично стъкло — каза Лара и аз я загледах изненадано.
Носеше някаква широка мантия в стил XVIII век, която се стесняваше около врата. Косата й беше скрита под напудрена перука.
— Изглежда е било най-голямото парче — продължи тя.
Зад нея бе Родерик. Черните му криле пърхаха бавно във въздуха.
— Претърси имението. Ако Крос е все още тук, ще го открием — каза му Лара.
Главата ми все още беше замаяна, а гласът ми твърде слаб:
— Крос?
— Естествено, зад това може да стои само Окото — отговори ми г-жа Касноф. — Кой друг би направил подобно нещо?