— А предвид, че само един от тях може да прави магия — добави Лара, — очевидно е, че Арчър Крос току-що е направил поредния опит за покушение срещу теб.
Двайсет и седма глава
Следващите девет дни се влачеха като цяла година. Г-жа Касноф се върна в „Хеката“, от което изпитах голямо облекчение. Присъствието й ми идваше малко в повече. Голяма част от времето прекарах в стаята си, където се възстановявах от нападението. Имах предостатъчно време да съзерцавам белите стени и да мисля. Най-вече за Арчър. Видях израза на лицето му точно след експлозията. Беше уплашен. Дори шокиран. В никакъв случай не изглеждаше като да си е помислил: „Опа, убийството не се случи точно както го бях планирал.“ Той изобщо не знаеше, че това ще се случи, така че не може да го е направил. А това значи, че някой друг иска да ме убие. Тази мисъл ме караше да не напускам леглото. Все пак реших да се срещна с Арчър. Имах чувството, че всички тези неща са свързани по някакъв начин. Ник и Дейзи, покушението срещу мен, Окото, които изведнъж предприемат все повече и по-жестоки нападения. Колкото по-скоро разнищя тази история, толкова по-добре.
Имаше и хубава страна в това, че за малко не се превърнах в шиш кебап. Джена започна да ми говори. Дойде в стаята ми сутринта след партито, за да ме провери, и стоеше неуверено на вратата.
— Как се чувстваш?
Облегнах се на възглавницата и се опитах да вдигна рамене. Това ми причини пронизваща болка по цялото тяло и се намръщих.
— Ами, нали разбираш? Все едно съм пронизана със стъкло от ада. Но започвам да се оправям.
Джена пристъпи няколко крачки навътре и от изражението й ме побиха тръпки.
— Можеха да те убият.
— Да, но не успяха.
Още няколко крачки и беше до леглото ми.
— Соф — започна, но аз я прекъснах:
— Виж, Джена, не може ли да прескочим тази част и просто да си кажем, че съжаляваме и да се прегърнем?
Тя се засмя сподавено и за пръв забелязах сълзи в очите й.
— Добре, нека да го направим.
И внимателно ме прегърна.
— Все още не смяташ да се връщаш, нали? — попитах след известно време.
Тя поклати глава.
— Не мога.
Когато се отдръпна от мен, видях, че по лицето й се стичат сълзи.
— Трябва да го направя, Софи.
Не бях сигурна, че мога да говоря с буцата, заседнала в гърлото ми, затова кимнах.
— Но това не значи, че никога повече няма да се видим — каза тя и стисна ръката ми. — Даже ще можеш да ми идваш на гости в гнездото за Коледа.
— Гнездото? — вдигнах вежди аз.
Джена вдигна рамене объркано.
— Така се нарича, когато група вампири живеят заедно.
Опитах се да измисля някой остроумен коментар за хипарски комуни, но бях прекалено тъжна, за да се заяждам.
При мисълта, че ще се връщам в „Хеката“ сама, и предвид нервността ми от предстоящата среща с Арчър, никак не ми се занимаваше с йогата за демони. Едва в деня, преди баща ми да замине, успяхме да се срещнем и да поработим върху гримоара. Явно никой не бе забелязал липсата му и като отидох да погледна омагьосаната книга, която баща ми бе оставил на негово място, разбрах защо. Дори аз не можех да кажа, че книгата не е същата, а магията не се усещаше изобщо, освен ако не знаеш за нея.
Занимавахме се в същата зала, в която се учех да контролирам силите си. От магическата мощ на гримоара получавах сърцебиене и главоболие. Седнах на пода до баща ми, а той разтвори книгата пред нас и започна да ми обяснява заклинанията. Той имаше право, заклинанията в тези страници бяха сред най-ужасните неща, които съм чувала. Имаше магии за убиване, за привързване на нечия душа към твоята, така че да го превърнеш в роб. Баща ми ги четеше една по една е равен глас, без значение колко ужасяващи неща се споменаваха. Имаше само едно, за което не искаше да говори, и това ми се стори странно. Знаците бяха малко, не повече от половин страница, изглеждаше сравнително просто, но когато разгърнахме на него, той само ахна.
— Какво? — попитах аз и се размърдах на мраморния под. — Не може да е по-гадно от онова с бебетата.
— Не, не е това — отвърна той и намести очилата. — Просто не предполагах, че такова заклинание изобщо съществува.
— Защо, какво толкова прави?
Той се поколеба, а после плъзна книгата към мен.
— Пипни го.
Вдигнах вежди, но направих, каквото ми каза. Без сама да знам защо, притиснах цялата си длан към страницата, така че ръката ми почти скри текста. Изведнъж усетих странен удар в гърдите.