Той отмести поглед и се загледа някъде над рамото ми.
— Майка ти си има своите причини — беше единственото, което каза.
После въздъхна и се обърна към кабинета си.
— Цялата магия на света не може да отнеме от сложността на сърдечните дела — промърмори.
— На мен ли го казваш… — отвърнах аз тихо зад гърба му.
На другия ден той замина за Йоркшир, а аз се подготвих за уговорката, която имах с Арчър. Така звучеше малко по-делово, отколкото среща. Прекарах по-голямата част от деня сама в стаята си, защото се страхувах да не би Джена или Кал да забележат колко съм развълнувана. А не можех да го прикрия. От мен се стрелкаха магически искри.
Дори не направих опит да спя. Струваше ми се, че никога няма да стане три часът. Най-после, в два и половина станах и си облякох черна тениска и панталони тип „карго“, като се надявах това да е приемливо облекло за среща с любимия човек, който изведнъж се е оказал смъртен враг.
Докато вървях по покритата с чакъл пътека към мелницата, се опитвах да се убедя, че въпреки болезненото усещане в корема нямам основания да изпитвам вина. Правех това поради добра причина. Е, може би баща ми не би го разбрал. Джена също. Но… не. Няма да допусна мисълта за Джена да ме кара да се чувствам виновна.
Като стигнах до мелницата, Арчър вече ме чакаше, точно както и предишния път, седнал на дървената рамка. Беше с гръб към мен и носеше зеленикава тениска и дънки. Това доста ме изненада. Очаквах да е в типичното за Окото облекло — черна риза. Но вместо това той изглеждаше като обикновено момче.
Е, като изключим огромния меч в ръката му.
— Това необходимо ли е? — попитах.
Кинжалът му също беше закачен на колана.
Той вдигна глава и очаквах да се зарадва, че ме вижда. Но Арчър се обърна отново към нишата и се наведе, за да измъкне една черна чанта отдолу.
— Никога не вреди човек да е подготвен.
— Изглежда малко прекалено, като се има предвид, че вече имаш кинжал, а аз имам супермощна магия на своя страна.
— Супермощна? — Той се изправи, като поклащаше тънка златна верижка в ръка. — Нека ти напомня само две думи, Мерсер. Лошо. Куче.
Завъртях очи.
— Това беше преди година. Сега съм по-добра.
— Е, добре. Но не искам да рискувам — каза той. Забелязах, че има нещо като кобур на гърба си. Мушна меча в него и дръжката му остана да стърчи над рамото.
— Освен това — добави той — си помислих, че няма да дойдеш. След това, което се случи онази вечер… — Той замълча и ме изгледа замислено. — Добре ли си?
— Ще бъда, веднага щом всички спрат да ме питат.
— Знаеш, че нямам нищо общо с това, нали?
— Да — отвърнах аз. — А ако наистина имаш нещо общо, ще те унищожа на място.
Устните му потрепнаха в усмивка.
— Добре е да съм наясно.
Той направи крачка към мен, с което значително скъси дистанцията помежду ни.
— Какво правиш? — попитах аз, надявайки се да не звуча твърде развълнувано.
Той вдигна ръка и с изненадваща нежност окачи златната верижка около вратовете и на двама ни. Загледах я и видях, че е направена от малки фигурки, държащи се за ръце. Виждала съм го някъде преди.
— Това е огърлицата, която носи един от ангелите на стъклописа в „Хеката“ — сетих се изведнъж.
— Да, точно така.
Той ме хвана.
— Това е много силна защитна вещ, от която сега се нуждаем.
— Защо? — попитах, докато влизахме в нишата.
— Защото ще пътуваме много надалеч.
Неволно стиснах ръката му. Последния път, когато пътувах с Итинерис, изминах едва стотина километра и главата ми за малко щеше да гръмне.
— Къде ще ходим? — попитах.
— На остров Грималкин — отвърна той и ме дръпна в нишата.
Двайсет и осма глава
Златната верижка може и да ни спести главоболието и замайването, но не направи приземяването ни по-меко. Паднахме върху някакви дървета и аз си одрасках лакътя на един клон.
За съжаление, понеже верижката беше увита около двама ни, Арчър също падна. Върху мен.
В друг момент това може би щеше да ми бъде приятно. Да, той определено ухаеше добре и като хванах раменете му, за да го избутам назад, си спомних, че е много по-силен, отколкото изглежда.