Вече бях задъхана, защото се опитвах да поддържам неговото темпо.
Той вървеше с наведена глава, а ръцете му бяха в джобовете.
— Исках да ти разкажа за всички тези неща онази вечер. Колко жалко, че реши да ме оставиш да стърча там сам.
Вече го бях настигнала и го хванах за лакътя, полагайки всички усилия да игнорирам вълнението, което изпитах дори от този невинен физически контакт.
— Как успя от чувствително човешко същество да се превърнеш в абсолютен задник за някакви си 0.2 секунди? В Окото ли ви учат на това?
Той спря на място и погледът му се плъзна по устните ми.
— Всъщност исках да видя дали мога да те ядосам достатъчно, че да ме целунеш отново.
Двайсет и девета глава
Допреди малко ми се струваше, че сърцето ми препуска, но сега като че ли изведнъж спря. Веднага пуснах ръката му и се отдръпнах.
— Не искам да говорим за това — казах аз и забързах надолу към брега.
Нямах представа къде отивам, но в този момент да вървя право към морето не ми изглеждаше много лоша идея. С месеци се измъчвах, чудейки се дали това, че Арчър ме целуна, беше просто част от ролята му. Но той беше прав, всъщност изобщо не ме е целувал. Аз го целунах, а той просто… отвърна. Боже, колко съм тъпа!
Арчър ме настигна, но и аз продължавах да гледам настрани.
— Мерсер.
— Виж, забрави за това — прекъснах го аз. — Просто ми покажи това, за което ме довлече чак тук.
— Добре — рече той хладно.
Стигнахме до брега в пълно мълчание. На лунната светлина сенките ни се простираха пред нас и почти се докосваха.
Изведнъж стигнахме до малко заливче и Арчър зави обратно към гората. Тук дърветата бяха много по-гъсти, почти нищо не се виждаше.
Бяхме изминали само няколко крачки в гората, когато Арчър се обърна към мен:
— Просто си мислех, че трябва да поговорим за това. Нали и ти това искаше?
Обърнах се към него, но виждах само силуета му, толкова беше тъмно. Може да е било заради това, че не виждах ясно лицето му, но изведнъж шест месеца на гняв, тъга и объркване избухнаха в мен.
— Добре, целувахме се, да кажем три минути. Познавахме се от месеци преди това. Бяхме приятели. Питах те толкова много неща за демоните, а ти през цялото време си знаел каква съм. Не мислиш ли, че това е малко притеснително?
Той не отговори, но не съм сигурна дали изобщо му дадох възможност.
— През цялото време бяхме заедно в мазето и аз ти разказвах за себе си истински неща. А ти какво? Ти просто ме лъжеше. Водеше си бележки какво да разкажеш на шефовете си? Има ли нещо истинско в този Арчър, когото познавам?
Задъхана се взирах в силуета му, опитвайки се да разчета нещо по езика на тялото му. Той не помръдна, но след известно време въздъхна и каза:
— Добре. Живея с Окото, откакто се помня. Може да съм бил две или тригодишен.
— Какво се е случило с родителите ти?
Той се обърна и тръгна по-навътре в гората.
— Убити са, но никой не знае от кого и защо. Каквото и да е било, е привлякло вниманието на Окото. Получили са съобщение за мъртво семейство вещери и са отишли да разследват. Открили са телата на родителите ми и след като са претърсили къщата, са намерили и мен. Предполагам никой не е имал смелостта да убие толкова малко дете и така са ме завели при Кралицата. Тя решила, че е много добра идея да отгледа един вещер като член на ордена.
Някакъв клон одраска бузата ми и аз се наведох.
— Къде се е случило всичко това?
— Не знам. Никой не ми е казал.
— Значи не знаеш откъде си?
— Аз дори не знам истинското си име, Мерсер. Кралицата започна да ме нарича Арчър, като някакъв воин, когото тъкмо е загубила в битка. Както и да е, тя ме повери на един вещер, който тъкмо постъпил на служба — Саймън Крос. Именно той реши, че трябва да бъда внедрен в „Хеката“ и… какво правиш?
Спрях още щом изрече думите „един вещер, който тъкмо постъпил на служба“.
— Значи има и други вещери, които работят за Окото?
Сега и двамата бяхме напълно тихи.
— Защо? Искаш да разкажеш на татенцето ли?
Намръщих се, макар да знаех, че той не може да ме види.
— Не, нищо, което си казваме тази вечер, няма да излезе оттук. Просто… те си мислят, че си само ти. Затова толкова са се вманиачили в идеята да те убият.