Което значи, че щом не Арчър е направил бомбата — подарък за рождения ми ден, може да е бил друг от Окото. Колко заплетено ставаше.
— Е, не са кой знае колко много. Кой мислиш ни каза, че сте в „Шели“ онази вечер?
Това определено правеше нещата много по-интересни. И по-страшни.
— Продължавай — казах аз.
Навлизахме все по-навътре в гората. Арчър хвана един клон, за да мога да мина под него.
— Саймън ме обучи едновременно като вещер и като член на братството. Прекарвах лятото в Рим, учех се на фехтовка, бойни изкуства и всякакви подобни.
— Нищо чудно, че винаги ми наритваше задника по самоотбрана — промърморих аз.
— От Окото с години са търсели начин да проникнат в „Хеката“, но процедурата по назначаване на учители е много сложна, а не са имали достатъчно млад вещер, който да стане ученик там. Докато не съм се появил аз. Когато бях на четиринайсет, омагьосах физкултурния салон в училище така, че да стане невидим. И ето ти директен билет за „Хеката“.
— Защо са искали да бъдеш тук?
— Не е нищо толкова ужасно, колкото сигурно си мислиш. Трябваше просто да слушам. Да наблюдавам и после да докладвам.
Той спря и се завъртя към мен. Макар да не виждах лицето му, усещах, че ме гледа.
— Това е адски странно — каза той. — Никога не съм казвал всичко това на глас. На никого.
— Да, но аз съм ти направила демонично заклинание за подчинение.
— Сериозно?
— Не, глупако. Е, продължавай. Какво ще кажеш за Холи и Елодия?
И за мен? Не го казах, но усетих как думите увиснаха във въздуха.
— Годежът ми с Холи беше уговорен. Саймън и нейният баща го уредиха.
Той продължи няколко крачки нататък и чух дрънченето от меча на гърба му, като се облегна на едно дърво.
— Тя беше част от прикритието ми, но я харесвах. Беше сладка. Спокойна. Не че сме имали някаква изключителна любов или нещо такова, нито пък съм имал сериозно намерение да се женя за нея, но… не знам. Не беше трудно да прекарваме времето си заедно. Елодия беше съвсем друга работа, особено след случилото се с Холи.
— Значи когато си напуснал „Хеката“ след смъртта на Холи, не е било заради наранените ти чувства на годеник. Просто си се върнал при своите от Окото.
— Да, разказах им, че според мен Елодия и сборището й са възкресили демон и решихме, че трябва да стана по-близък с нея, за да разбера какво става в действителност.
— И ти реши истински да се сближите.
Той се засмя.
— Не те виждам, но имам подозрение, че си много сладка, когато ревнуваш, Мерсер.
Скръстих ръце пред гърдите си и отвърнах:
— Не е ревност, а отвращение. Срещал си се с момиче, което дори не си харесвал, за да измъкваш информация от нея.
Смехът му секна и гласът му прозвуча уморено:
— Повярвай ми, много от братята ми са правили доста по-лоши работи.
Имаше още толкова неща, които исках да го питам, но нямахме възможност да седим тук цяла нощ и да си прехвърляме топката. Беше време да се действа по същество.
— От Окото казаха ли ти да се правиш на Мата Хари и покрай мен?
Настъпи дълга пауза, преди да ми отговори:
— Трябваше да те наблюдавам, да. Струваше им се много странно, че Атертън е пратил в „Хеката“ собственото си дете, така че искаха да те държа под око. Без да има игра на думи тук.
Той продължи да разказва, използвайки ту „те“, ту „ние“, докато говореше за Окото. Не че мога да го упреквам за тази раздвоеност. Сигурно е много трудно да живееш двойствен живот толкова дълго време.
Той се отдръпна от дървото.
— Така че да, ти беше част от работата ми. Не ме разбирай погрешно, Мерсер, харесвам те. Ти си умна, имаш страхотно чувство за хумор и като оставим настрана инцидента с лошото куче, си много добра в магията. А и не си никак неприятна за гледане.
— О, моля, бъди милостив към бедното ми сърце!
— Но да отговоря на въпроса ти. Нищо, което си видяла от Арчър Крос в „Хеката“, не е истинският ми образ. Онази вечер в мазето те целунах, защото работата ми беше да стоя близо до теб. Ако ти искаше нещата да тръгнат в тази посока, трябваше да те последвам. Целунах те, защото така трябваше. Не беше сред най-трудните задачи, които съм изпълнявал, но все пак беше задача.
Стоях на място и поглъщах думите, а сърцето ме болеше. Но не те ме караха да се чувствам, сякаш някой ме е изритал в гръдния кош.
А по-скоро, че ме лъжеше. Речта му беше твърде дълга, звучеше добре обмислена и изрецитирана. Точно както аз месеци наред репетирах наум какво ще му кажа, ако го видя отново.