Изобщо не можех да осмисля всичко това на момента.
— Е, добре тогава. Поздравления за честността. След като приключихме с изповедите, защо не вземеш да ми кажеш какво правим тук?
Той не каза нищо, а след малко отново тръгна. Последвах го, а под краката ми пукаха съчки и сухи листа.
— Както вече казах, „Хеката“ винаги е притеснявал Окото.
— Защо, да не са алергични към шотландско каре?
Очаквах да се засмее, но той продължи със сериозен тон:
— Помисли малко, Мерсер. Място, на което магическото общество събира най-силните си членове. Не ми казвай, че не е подозрително.
Никога не ми беше хрумвало. Винаги съм гледала на всички в „Хеката“ от страната на изцепките, които са направили, но в някакъв смисъл Арчър имаше право. Пращаха ни там тъкмо защото заклинанията ни бяха твърде мощни и опасни.
Сетих се за Кал, който ми каза, че не разрушавам, а „творя“, и то все твърде големи неща. Дали не е такъв случаят при всички в „Хекат“?
Изведнъж мисълта, че мястото, което съм смятала за свой дом в продължение на цяла година, е някакъв зловещ развъдник за могъщи вещици, ме притесни.
— „Хеката“ не е такова място — казах аз немощно, по-скоро на себе си.
— Така ли? Я дай малко светлина.
Вдигнах ръка и след няколко секунди над нас се появи светещо синкаво кълбо. То огря заобикалящото ни пространство и аз ахнах. Тази част на гората изглеждаше така, сякаш тук е падал метеор. Стояхме на ръба на кратер, дълбок над два метра и широк десет. Около нас имаше повалени дървета, изпотрошени като кибритени клечки. Тези, които се бяха задържали изправени, бяха обгорени и почернели.
Но не беше само това. Черна магия, по-черна от всичко, което някога съм усещала, пращеше навсякъде. Сякаш самото място я излъчваше. Проникваше през обувките на краката ми, можех да я вдишам с въздуха.
В основата на кратера имаше голяма равна скала, на която беше изписано нещо. Щракнах с пръсти, кълбото стана по-ярко и успях да видя надписа.
Виждала съм подобен надпис само на едно друго място — в гримоара.
— Сега разбираш защо исках да ти покажа това — каза Арчър тихо. — Който и да създава демоните, го прави тук, в „Хеката“.
Трийсета глава
— Това е много лошо — беше единственото, което успях да изрека.
— Да, и аз някак си го схванах.
— Не, имам предвид истински лошо. До ниво, което просто не съм в състояние да си представя.
Арчър се наведе над ръба на кратера, а кълбото хвърляше блещукащи отблясъци в очите му.
— И става все по-лошо.
— Какво? Да не би този ров да яде котенца? Колко по-лошо би могло да бъде?
Загледах се в плоската скала, мигайки невярващо срещу силата, която се излъчваше от надписа върху нея.
— Откакто напуснах „Хеката“, започнах да разследвам историята на това място. През последните осемнайсет години от училището са изчезнали шестима ученици.
Най-после откъснах поглед от надписа и погледнах Арчър. Коленете ми се подкосиха, а стомахът ми се сви от предчувствие, но продължих да го играя адвокат на дявола.
— Това не е кой знае какво. Бил ли си някога в обикновено училище, Крос? В някои от тях изчезват шестима ученици, да кажем, само за седмица.
— Софи, две от тези ученички са Ана и Частън.
Знаех, че е сериозен, защото много рядко използваше първото ми име, а коленете ми ме предадоха и се отпуснах на земята.
— След атаките и двете изчезнаха — каза Арчър.
— Не — възразих аз, мислейки си за Дейзи онази вечер в „Шели“. Колко беше сигурна, че няма начин Окото да проникне там. — Не, родителите им са ги отвели.
Той се изправи и се доближи до мен.
— Ти виждала ли си ги някога? — попита тихо. — Някой от нас виждал ли ги е?
Умът ми започна да препуска. Г-жа Касноф ни каза, че родителите им са дошли да ги вземат и ще пропуснат годината. Възможно било да се върнат отново след края на лятото.
Но не, никога не бях виждала родителите им.
— Аз ги посетих — продължи Арчър. — И на четиримата им бяха направени някакви тежки заклинания. Бяха убедени, че дъщерите им ще прекарат лятото в училището. Казаха, че разговарят с тях веднъж седмично. Но никой от нашите хора не успя да локализира нито Частън, нито Ана.