— Освободи го — казах аз, този път тихо.
Чу се приглушено тупване и щом отворих очи, видях Арчър да лежи на земята и да търка главата си с ръка. Таласъмите ме гледаха с празно изражение, очевидно очакваха още заповеди.
— Какво да правя сега? — попитах аз.
Арчър се изправи и дойде до мен, а изцапаният с мърша меч висеше от ръката му.
— Можеш да ги върнеш обратно — каза той. — Или пък да ги освободиш.
— Чакай малко, да ги пусна да се скитат насам-натам из острова?
Той поклати глава. Дишаше тежко и по челото му се стичаше пот.
— Не, имам предвид да извлечеш магията от тях и да ги оставиш да умрат. Да бъдат истински мъртъвци.
— Добре — отвърнах.
Надявах се да звуча решително, сякаш да отнемам жизнената сила на таласъми е едно от любимите ми хобита.
Но странното е, че щом се замислих за това, веднага усетих магията, която ги поддържаше живи. Едва ли не я виждах като блещукаща нишка сред моите сили. Беше много лесно да ги използвам, за да я „прережа“.
Веднага, щом го направих, те се строполиха. Загледах се в проснатите им тела.
— Стана ми жал за тях.
Арчър изсумтя и забелязах виолетовите подутини на врата му.
— Извини ме, че не им съчувствам особено, Мерсер.
Сигурно би казал и друго, но в този момент нещо привлече вниманието ни. Светлина.
С едно щракване на пръстите изгасих синкавото кълбо. И двамата искахме да се обърнем и да побегнем, но с пукащите съчки и сухите листа под краката ни нямаше да го направим особено тихо. Така че отстъпихме малко назад, за да сме извън зоната на осветеност, и се скрихме под дърветата. После, макар да съм сигурна, че никога не съм била по-изплашена в живота си, тръгнахме бавно, стъпка по стъпка, да се отдалечаваме от кратера, стараейки се да не вдигаме шум. Дочувах сподавени гласове, но бяха твърде далеч, за да преценя колко хора има зад нас. Това беше най-лошото. Знаех, че мога да се обърна, да изчакам и да разбера кой стои зад всичко това. Но не можех да рискувам. Най-добрият план засега бе да се върна незабавно в Тори и да разкажа на баща си какво става.
Веднага щом стигнахме до брега, хукнахме да бягаме с всички сили. Когато стигнахме до кръга от дървета, където се намираше Итинерисът, имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне.
Арчър се подпря на колене и дишаше дълбоко.
— Не съм предполагал, че ще ми се наложи да пробягам това разстояние отново — каза, щом си възвърна способността да говори.
— Използвал си този Итинерис, за да избягаш тогава от Грималкин? — попитах аз и внезапно разбрах как е успял да изчезне без следа.
Той кимна, а после извади златната верижка от джоба си и я уви около нас.
— Готова ли си? — попита и хвана ръцете ми.
— По-готова няма да бъда — промърморих, а после пристъпихме към портала.
Трийсет и втора глава
Слънцето вече изгряваше, когато се появихме в изоставената мелница. В първия момент се изненадах, но после осъзнах, че А) сме в Англия и тук през лятото се съмва много рано и Б) нямаше ни почти пет часа.
Мисля, че никога не съм била толкова изтощена през целия си живот. А като погледнах Арчър, се почувствах и непоносимо тъжна. Опитах се да се убедя, че е защото едва не бях сплескана от пространствено-времевия континуум, но знаех, че причината е друга.
Предполагам Арчър е изпитвал нещо подобно, защото ръцете му леко трепереха, когато посегна да махне верижката. Тя тупна на земята тежко и вдигна прахоляк, който се разлетя нагоре и изглеждаше като фин златен дъжд на първите утринни лъчи.
Лицето на Арчър беше обляно в пот, а над лявата му вежда имаше някаква мръсотия, предполагам таласъмска кръв. Имах чувството, че изглеждам не по-малко зле.
— Е — каза той най-после с пресипнал глас, — това бе най-лошата първа среща, на която съм бил.
Макар да бях толкова уморена и ми се струваше, че ще се разтопя директно на пода, аз се засмях. Той също и като започнахме, не можехме да спрем. Знаех, че е заради облекчението от стреса и преумората, но бе толкова приятно да се смеем заедно, че не ми пукаше.
По бузите ми започнаха да се стичат сълзи, устните ме боляха и за миг забравих, че току-що се бях въвлякла в поредната смъртно опасна мистерия. Забравих, че ако някой открие, че съм ходила да шпионирам с човек от Окото, сигурно ще ме убият по някакъв мъчителен магически начин.