Не си казахме нищо доста дълго след това, а когато най-после успяхме да се откъснем един от друг, слънцето бе изгряло.
— Трябва да тръгвам — казах и отпуснах глава на гърдите му. Струваше ми се, че бузата ми е точно на татуировката му.
Без да се замисля, дръпнах надолу тениската му. Този път яркият знак в черно и златисто не беше скрит. Предполагам нямаше нужда от това заклинание вече. Все пак го прикрих с ръка. Ръцете му се сключиха около кръста ми.
— Този път не гори — прошепнах аз.
Дишането му беше накъсано.
— Не мисля така, Мерсер.
Магията препускаше във вените ми и щом Арчър покри ръката ми със своята, се появи малка синя искра. Той бавно отмести ръката ми от гърдите си, а после ме хвана за раменете. Помислих си, че ще ме целуне отново и предвид начина, по който се чувствахме, можеше да подпалим цялата мелница. Но вместо това той нежно ме избута назад.
— Добре — каза и затвори очи. — Ако не си тръгнеш сега, ще… не, трябва да си тръгнеш.
Щом се озовахме на няколко крачки един от друг, мъглата на страстта ни се пораздигна.
— Все още нямаме представа какво ще правим.
Той отвори очи и отстъпи още няколко крачки назад.
— Точно сега ти се прибираш в Торн и се разбираш с баща си. Аз отивам при моите хора и правя същото. А утре вечер ще се видим пак тук. Ти ще стоиш ето там — посочи към ъгъла, — а аз ето там в другия край. Няма да има никакъв физически контакт между нас, докато не измислим нещо. Става ли?
Усмихнах се, макар да се наложи да пъхна ръцете си в джобовете, за да не го награбя отново.
— Става? В полунощ?
— Идеално. Е? — Отново тази усмивка. — До скоро, Мерсер.
Щастието ме обля като ярка слънчева светлина.
— До скоро, Крос.
Трийсет и трета глава
Старата мелница остана зад гърба ми и изведнъж се потопих отново в реалността. Сега вече знаех, че Арчър иска да е с мен точно колкото и аз го исках, но все още имаше много неща, които заставаха между нас. Като начало — практически всички, които познавах, искаха да го убият и всички, които той познаваше, искаха да убият мен. Макар това да бе най-сериозната пречка, имаше и други. Не само заради нещата, които останалите щяха да си помислят. Свикнах с идеята, че един ден ще бъда председател на Съвета, свикнах да не мисля за себе си като за някакво чудовище. Сега се смятам за нещо… ами, по-полезно. Ценно, ако щеш.
В момента, в който някой научеше за мен и Арчър, всичко това щеше да изчезне.
Стигнах до лабиринта от жив плет в градината пред къщата.
Ето, трябваше да помисля и за Кал.
При мисълта за него се препънах леко. Не мисля, че ще му разбия сърцето или нещо такова. С Кал сме само приятели и може да се интересува от мен малко, но смятам, че това е ефект от годежа. Нали и аз се опитвах да си падна по него само защото така би ми било по-лесно?
Колкото повече се доближавах до къщата, толкова повече се изпаряваха щастливите ми мисли. Окото беше семейството на Арчър. А Съветът се бе превърнал в моето. Никой от нас не би се отказал от своите, така че къде щеше да приключи всичко това?
Ох, защо е нужно да мисля за толкова много неща? Защо не мога да съм обикновено момиче, което се наслаждава, че най-после усеща топлината на споделената любов?
Минах се през задната врата и една от прислужничките там ми се поклони. А, да. Защото не съм съвсем обикновено момиче.
Надявах се да се прибера в стаята си, без да срещам никого, но попаднах на Кал. Прекрасно, няма що.
— Хей — възкликна той. — Защо си будна толкова рано?
— О, ами… нали разбираш, правех гимнастика — рекох и започнах да тичам на място, но после осъзнах, че сигурно изглеждам като пациент от психиатрична клиника, и спрях.
— Добрееее — отвърна Кал бавно, като подхрани подозренията ми. — Аз тъкмо мислех да изляза на разходка. Искаш ли да дойдеш с мен?
Не е възможно да се умре от вина, нали? Независимо колко пронизан в гърдите се чувстваш.
— Аз всъщност приключих с фитнеса. Но можем да се видим по-късно, нали?
— Разбира се.
Като го гледах как се отдалечава, си помислих, че е глупаво да се чувствам виновна. Няма да му разбия сърцето, като отменя годежа ни. Може би ще бъде малко ядосан, но не и разбит. Той не ме харесва по този начин. Ако беше така, досега да е направил някаква крачка.